Петър Стойков's Reviews > Women of Resistance: Poems for a New Feminism

Съвремената поезия, както може да се забележи, е като съвременното изобразително изкуство - което по мое мнение не е особено изобразително, а още по-малко пък е изкуство. Само че вместо мацаници и криви линии, в "поезията" имаме объркани текстове, които нито се римуват
нито
имат каквато и да е поетична стъпка
а просто са написани
на различни
редове.

Разбира се, човек не може да очаква много от поезията на гневни тийнейджърки. Като младеж съм изчел достатъчно от въпросната, тъй като най-различни приятелки и гаджета ми я доверяваха. Нищо лошо, това е част от емоционалното израстване, предполагам така, както е част от емоционалното израстване при приятелите ми писане на гневни метъл песни (някои от тях - даже на латински).

Проблемът е, че авторките на въпросните феминистични поеми в книгата не са тийнейджърки, а изглеждат като застинали в емоционалното си развитие на тоя етап и няма надежда да мръднат от там. Гняв, омраза, омерзение и нихилизъм - към обществото, приятели, родители, непознати - струят от страниците на книгата, сякаш тия жени живеят в Саудитска Арабия, а не в най-свободната държава в света. Всички те се виждат като потиснати и нещастни и все някой им е виновен за това.

Нито едно (!) от тия стихотворения не е оптимистично, гърл-пауър. По някакъв начин да се стреми да извиси духа, да покаже че жените могат, как могат и какво могат? Не. Да вдъхнови, да въодушеви, да окуражи...? Не. Светът е черен, жесток и безкрайното мрънкане и оплакване никога не спира. Толкова от "новия феминизъм".

Разбира се, това в случай, че се насилите да четете "поемите", защото повечето от тях са практически нечетими и дори съвършено неразбираеми - сякаш някой безразборно ви замерва с гневни думи, без каквато и да е връзка и смисъл. Има няколко които са разбираеми, и една, която дори ми хареса (The Four Nights She's Gone), но на фона на всички останали, те са доста слаба реколта.