Петър Стойков's Reviews > Под пара

Тери Пратчет ми стана любим автор още от ранна възраст и книгите му ме възпитаха, чрез героите и тяхното отношение един към друг в мултиетническия и мултикултурен Анкх Морпорк, в една такава обикновена, цинична толерантност, резултат от всекидневния живот, дето всеки си гледа работата и гледа да изкяри на гърба на другия и не се занимава да мисли излишни идеологически глупости.

Нещо повече - тия с праведния пламък в очите, които искат да оправят света и които се занимават да мислят излишните идеологически глупости, винаги са били лошите в книгите на Пратчет.

Добрите му герои не са добри като добрите в приказното фентъзи или човеколюбиви до повръщане алтруисти, а просто обикновени хора, които животът е облъскал до цинизъм и които не точно обичат всички други хора по равно, а по-скоро им се дразнят по равно и в това се заключава липсата на дискриминация.

В последните книги преди смъртта си обаче, Пратчет малко поизтърва юздите на праведността в полза на мултикултурализма и докато в Смрък се търпеше, щото Ваймс е пич, тук нещата направо бият накъм религиозен устрем, сравним точно с най-фанатичното "мултикултурно" ляво в САЩ и Великобритания.

Останаха в историята са симпатичните, обикновени герои, които вършат каквото трябва просто от немай къде с примирена въздишка. Пратчет не се свени да пожертва историята и персонажите на героите си от предишни книги и да ги превърне в плоски макети без всякаква разлика един от друг, използвани единствено за да изказват дългите му монолози, които да ни налеят праведен ум и разум и да ни обяснят как трябва да стоят нещата, колко трябва да приемаме другите раси и ако не - заслужаваме огън и меч, или поне юмрук в носа. Щото трябва да punch nazis, нали така...

Работата на българския преводач обаче е за отличен.