Kalin's Reviews > Наш ред е!

Наш ред е! by Ивайло Динев
Rate this book
Clear rating

by
741149
's review

really liked it

~ Ивайло е един от (задочните) участници и в „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“, която преживява същите теми. Изключително интересно ми е да видя и неговия поглед.

~ За всеки, който се е натровил от медийни образи на Ранобудните студенти – антидот има! :D Този пасаж; и особено цялата глава „Всекидневието“.

~ А този откъс се чете заедно (ръка за ръка :) с този. (От един и същи ден са, но различни места.)

~ Паралелите между двете истории ме разведряват и усмихват страхотно. На едно място Ивайло говори за „предателството на синдикатите“ на 20 ноември; ние с Лъч пък си пердашим директно... :D

~ ... Прочетох я.

Освен интересна, книгата е и изключително важна. Най-малкото за да ни покаже какво предлага – градивно и в перспектива – един от хората, които бяха сърце и ум на студентската окупация:

https://www.goodreads.com/quotes/3195743

(Колко от вас още са в плен на мантрата „Тия мърлячи и мързели и сами не знаеха какво искат“? А задавали ли сте си въпроса откъде ви се е просмукала тази мантра? В „Наш ред е!“ има размисли по това.)

Разгледайте и другите откъси, които цитирах. (Ако изчезнат от Goodreads, събрал съм ги и тук.) Ивайло разказва честно, страстно, премислено и търсещо, без да пести (но и без да прекалява с) критиката, към другите и (особено впечатлило ме) към себе си. Понякога е по-сдържан и сбит, отколкото ми се иска – понеже мен ме вълнува и чисто човешката страна на преживяването, мечтая да видя и разбера повече, – но си давам сметка, че все пак описва събитията над половин година след като са се случили. Паметта избледнява, подробностите се губят, остават само най-ярките мигове... Но силна точно откъм човешката си страна е главата „Всекидневието“, която споменах горе. Двата радикални шамара и преплитащите се скришом сенки ми създадоха ярка усмивка. :)

(view spoiler)

Имаме нужда от книги, които ни показват всичкото – и възвишеното, и смотаното – и как въпреки смотаното (а понякога и при липса на възвишено) успяваме да постигнем нещо. Промяна. Даже мъничка... една стъпчица по дългия път нататък. Такива книги ни припомнят, че всеки от нас може да го постига. Поотделно – и особено заедно. Нямаме нужда от Левски – светец; от разграничаването му от нас, „простолюдието“, като някакъв друг клас (не)човек, неповторим и недостижим. Имаме нужда от човека Левски, от напомнянето, че Левски е всеки от нас – стига да съберем кураж и да пристъпим в тази посока. По дългия път. Дори без нужда да се сравняваме, с Левски, с другите; отначало, споделя ни Иво, по-важното е да ги изслушаме и разберем.

Имам да казвам и още, но по-добре направо изслушайте „Наш ред е!“.

И нека вървим нататък...
7 likes · flag

Sign into Goodreads to see if any of your friends have read Наш ред е!.
Sign In »

Quotes Kalin Liked

Ивайло Динев
“Дори онези, които бяха против окупацията, намираха у мен човек, с когото могат да си поговорят. Помня, че студенти по право бяха дошли при нас с думите „Не сте прави!“, а си тръгнаха с: „Говори по-често пред медиите!“. Подобни случаи ме накараха да осмисля поведението си вътре. И вместо да се захласна и да развия диктаторски маниер, станах по-внимателен. Знаех, че нося повече отговорност за думите си, отколкото преди. Знаех, че това, което кажех, можеше да преобърне общото мнение на събранието и да го насочи в друга посока. Това ме накара да смятам за по-правилно първо да изслушвам, а после да говоря. И когато се изкажа, да бъде чрез синтез от чутото досега, отколкото да налагам моето виждане. Исках да спомагам за достигането на обща позиция, а не да налагам моята на другите. Не желаех да се превръщам в диктатор на мнение, нито пък в манипулатор. За мен това беше разликата между шеф и лидер. Първият налага своите виждания, а вторият се опитва да разбере другите. Когато съм заставал с твърди позиции, било е в моментите на крайни различия и спорове. Всъщност когато съм се страхувал, че сами ще развалим всичко заради инат и липса на толерантност към чуждото мнение. Това бе и най-използваният от мен мотив – да не допускаме, че само собствените мисли са валидни и истинни, а да се вслушваме един в друг и да търсим онова, което ни обединява, а не, което ни разделя.”
Ивайло Динев, Наш ред е!

Ивайло Динев
“(...) в традиционното българско средно образование ученикът е задължен да назубря факти, а не да научава практики; той е нагаждан по-скоро да следва уморено, отколкото да създава и води вдъхновено; на децата не се дава пространство за крилата им, а се изрязват по шаблон още в първия учебен ден; учителите рядко търсят мнението им, а им пълнят главите с мнението на „авторитети“ по тези въпроси; не ги учат как да мислят, а какво да мислят. Всичко това рано или късно създава, най-общо казано, два типа ученици: послушници, които нямат способност да се опълчат, знаят твърде много, но не могат почти нищо, и бунтари без кауза, които скачат срещу градски контрольори, но не срещу статуквото. Онези, които едновременно се бунтуват и притежават солидно знание зад действията си, са дело на самообразованието и опита след училище.

(...) опираме до следващия фактор - медиите. Те са тези, които оформят публичния образ на ученика и студента. (...) На преден план изниква следното противоречие – преди се е пропагандирал образът на идеалния младеж бригадир, член на партията, и едновременно с това били критикувани лошите прояви, като използване на жаргон и самотата, а сега, когато би следвало хоризонтът да е отворен, медийният фронт използва само един образ – отрицателния. За младите се говори, че са пияници, развратници, че харчат парите на мама и на татко по дискотеки, че се бият до смърт, че нямат мечти, че са мързеливи. (...) Често ученикът не вярва, че може да бъде друг освен този, проповядван му от новинарските емисии и интернет и който се привижда на уморените родители, навъсените съседи или преднамерените учители. Новодошлият от провинцията студент пък си мисли, че е дошъл в място за оргии, но не и за учене. Той няма да потърси библиотеката, която работи до полунощ, защото не знае дори, че съществува, но ще отиде на партита с евтин алкохол, фъстъци и ориенталски ритми.

Ето защо, когато се появиха Ранобудните студенти и окупирахме зали из цялата страна, една от първите реакции беше: „Наистина ли?!“. По-нататък, именно заради върлуващите стереотипи и образи на младото поколение, медиите търсеха сензации с употреба на алкохол, сексуални оргии и какво ли не. Определени медийни групировки и повлияни от тях хора не дадоха шанс на Ранобудните студенти. Не повярваха, че на портата имаше дрегер за идващите, че охраната обикаляше вечер по чорапи дали някой нарушава общите правила. Вътре властваше духът на аскета, не на хедониста. Ние извършихме културно преобръщане към повече отговорности и независимост, а не бунт на развратните нрави.

Окупацията създаде възможност за нов лик сред информационния поток. Образът на младите, които се борят с несправедливостите и се наричат ранобудни, искат повече морал, по-малко корупция, повече смелост у хората и по-добро бъдеще в страната си, а не извън нея. Този образ не може да постигне бърза печалба за никого (...), но е благодатен за обществата, мислещи няколко години напред.”
Ивайло Динев, Наш ред е!

Ивайло Динев
“Не бяхме изминали и сто метра, когато студенти привикаха за помощ откъм кръстовището пред Народна библиотека. Когато стигнахме, видяхме срещу нас бял автобус, пълен с полиция. Хванахме каквото има по улицата – павета, бетонни конструкции, боклукчийски кофи, та дори саксии от близките кафенета. После се струпахме зад тях и стиснахме зъби в очакване на сблъсъка.

Като носорози тръгнаха срещу нас в атака конвой полицаи. Заудряха ни с рамена и ръце. Ние не помръдвахме. Удариха пак. Не помръднахме. Удариха пак. „Защо ги пазите тези престъпници? Защо?!“ – не се уморявахме да питаме. Удариха пак. „Ние се борим за бъдещето на страната си! Не сме срещу вас!“ Удариха пак. „Нека се борим заедно срещу онези там!“ Удариха пак. Не помръднахме. Един заговори: „И аз съм недоволен. Искам детето ми да живее в друга държава.“ „Защо не протестирате?“ – попитахме. Удариха пак. „Какво ще се получи? Какво? Ще дойдат пак същите!“ – продължи полицаят. Не помръдвахме. Не си чувствахме ръцете. Толкова ги бяхме стиснали един в друг.”
Ивайло Динев, Наш ред е!

Ивайло Динев
“Според други изчисления (...) в центъра на София на 12 ноември [2013 г.] е имало почти седем хиляди полицаи. (...) Съжаляваме, защото, ако през деня хората бяха излезли масово навън, за да ни подкрепят физически, това правителство щеше да падне още същата вечер. Полицаите споделяха тихо: „Ако сте десет хиляди, ще се отдръпнем“.”
Ивайло Динев, Наш ред е!

Ивайло Динев
“Грешката, която допускат повсеместно активисти и политици, е увереността, че говорят „истината“, гарнирано с безсърдечното им държание, пречещо със своя елитаризъм и отричане на „другия“. И както предполагат законите на джунглата, един удар продължава в поредица от удари. Без никакво уважение. Това прояжда движението.

Окупацията обаче бе различна. Тя бе основана на радикалната етика за равенство между мненията и интерпретациите. (...) Всеки имаше право да изказва своето мнение, но бе задължен да изслушва, без значение дали е съгласен или не.”
Ивайло Динев, Наш ред е!

Ивайло Динев
“За разлика от политическия [не]успех, окупацията постигна много в културата ни. Поколенията оттук насетне биха могли да бъдат по-автономни и революционно настроени. Рядко биха се излъгали от думите на политиците. Биха се организирали много по-лесно, защото окупацията бе пример (...), който доказва, че дори една малка група хора може да обърка сценария на олигархията, да привлече обществената подкрепа и да създаде своя независима територия. (...) Стотици хиляди българи [през 2013 г.] (...) задаваха въпроси и търсеха отговори заедно. Оставиха настрана временните наслади, за сметка на жертвата за общото благо. (...) Много от тях преди това преди това страдаха, защото се чувстваха самотни в борбата си срещу отвратителното, а сега най-сетне намериха своите съмишленици. (...)

След преживяното осъзнавам, нужни са ни институции и правила, които повече вдъхновяват доброто у нас (...) имам предвид – да отглеждаме бъдещите поколения с любов и да ги научим на отговорност, самостоятелност и солидарност. Преди всичко друго светът има нужда от просвещение и просвещенци, от по-устойчива промяна в училището. В образователните институции да се започне със смяна на модела и учебния материал. Децата ни ще порастват с дни, ако участват в часове по гражданско образование, ако дебатират повече помежду си, ако бъдат поставени в среда, която мотивира взаимното достигане до успеха. (...) активистите повече от всеки друг се нуждаят от опознаване на страната и изслушване на гласовете от селата, от пенсионерските клубове, от цеховете, от крайните квартали. Обществото ни се нуждае от разговори очи в очи, от действително съжителство, от солидарност. Убеден съм – ако настоящите естествени лидери влезнат в училищните стаи, ако хвърлят сили в просперитет за мнозинството, след време ще имаме насреща армия от революционери, носители на просвещенски ценности, иноватори в своите области и морални политици. Те просто ще преобърнат страната.

Окупацията бе само началото.”
Ивайло Динев, Наш ред е!


Reading Progress

October 21, 2014 – Shelved
October 21, 2014 – Shelved as: to-read
Started Reading
October 25, 2014 – Finished Reading

Comments Showing 1-6 of 6 (6 new)

dateDown arrow    newest »

Kalin Тази сряда, 29-и, имате възможност да послушате – и поговорите с – Ивайло Динев, в социален център „Аделанте“:

http://sc-adelante.org/nash-red-li-e-...

Аз ще съм там – ще се радвам да се открием нови съмишленици и съдейственици. :)


Ангел Златков Калине, не знам как реши, че Ивайло разказва честно, след като не си запознат с фактите. Аз мога да ти гарантирам, че ще разказва честно. : )
И не знам как реши, че не прекалява с критиките, при положение, че аз и още няколко колеги сме наречени "пропитите с мръсна кръв сърца". От интелигентен човек като теб не очаквах подобно нещо...


message 3: by Kalin (last edited Mar 19, 2016 12:34PM) (new) - rated it 4 stars

Kalin Ачо, хайде да не водим едни и същи разговори по емнайсет пъти... може ли? :)

Няма такъв цитат в книгата. Не знам какво си чел ти. И аз не очаквам от интелигентен човек да не си проверява първоизточниците. :(


Светослав Александров Макар че трайно не съм съгласен с Ивайло Динев и сие, г-н Златков според мен и останалите носят историческа вина за първата в историята провалена окупация. Най-малкото - това, което хората очакваха, е пълна окупация до оставка. Всъщност нищо подобно не се случи, окупацията падна. В очите на хората това беше мекушавост, липса на последователност. Отблъснахте сериозни хора като Манол Глишев... а той е един от най-яростните антикомунисти.


Ангел Златков Калине, заповядай: http://prikachi.com/images.php?images... : )
Светославе, не си прав - както за Манол, така и за окупацията. Ама по-добре на живо или на лично да се коментира това. : )


message 6: by Kalin (last edited Mar 19, 2016 02:00PM) (new) - rated it 4 stars

Kalin Ачо, благодаря наистина много. :) Нека този цитат седи тук и даде на читателите възможността сами да преценят какво е искал да каже Иво и доколко са обективни твоето и моето тълкувания.

(Едно време се палех и се хвърлях да се аргументирам и обяснявам с огромни подробности. Сега виждам все по-малко смисъл да го правя. Нека всеки ползва собствената си глава. Оказва се по-ефективно.)

Светльо, кои са „очите на обществоТО“? Откога имаме ЕДНО общество?

За непредубедените читатели предлагам погледите на още двайсет чифта очи – в „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“. (Която включва и гледната точка на Ангел.)


back to top