“Ехей!" - извика Льоня - "Там сега е моят татко. Лети към Душанбе!" и Марина махаше, заразена от неговия възторг, забравила, че нейният целофанен баща сега си е вкъщи, в тясната, гореща стая със златни листенца по зелените тапети. Тежко разплут във фотьойла, прозрачен и безлик, той без интерес наблюдава сменящите се изображения на екрана ... И Артьом беше поспрял, здраво стиснал предпоследното стъпало, и също махаше на самолета. Без да вика, стиснал устни, защото би могло да се окаже, че там е неговият бивш татко, летецът, със своята нова жена и малката им дъщеря.

Техните длани като криле трепкаха над футболното игрище, после панически стискаха лостовете. Техните малки, почти птичи тела, изгубили за миг равновесие, се превръщаха в трептене под разтичащото се, пресечено мляко на самолетната следа. Те махаха - с пламнали бузи, чорлави, нахрабрели ... И на мен ми се струваше, че това е добър начин истински да опознаеш и хубавичко да се вгледаш в някого: като го поставиш на фона самолетна следа, на най-горното стъпало на катерушка, на такава една огромна стълба към небето, преграждаща пътя на всекиго, край училище. Тогава той ще се обрисува и ще стане познаваем целият. Неговото лице и смях. Неговият страх. И синьото му якенце с кръпка на лакътя ...”


Уля Нова
Read more quotes from Уля Нова


Share this quote:
Twitter icon

Friends Who Liked This Quote


To see what your friends thought of this quote, please sign up!

0 likes
All Members Who Liked This Quote

None yet!



Browse By Tag