"Всички пътища водят към Амбър."
Това е първата ми среща със Зелазни. Този човек пише... дяволски добре. Друго определение не ми се струва подходящо - всичките описания, богатият образен език като цяло, изграждането на самата история, въображението му... Принципно не чета книги на чужди автори в оригинал и най-вероятно при превода се губят много неща, някои се налага да се изменят и така нататък. Вероятно самия преводач е допринесъл за това начинът на писане на Зелазни толкова да ми хареса. Но ето, че фактът е налице.
Началото на историята определено е грабващо. Главният герой се събужда в болница с амнезия и осъзнава, че не може да се довери на никого. Защо е в болница и кой го е вкарал там? Знае само, че е претърпял инцидент...
Трудно ми е да приема невероятното умение на Коруин да играе ролята на "напълно в час с нещата човек", докато в същото време се опитва да разбере кой, по дяволите, е. Самообладанието и хитростта, която приложи, изглеждаха толкова невероятно невъзможни.
Както се очаква Коруин не е обикновен. Не е и точно човек, макар принцовете на Амбър да изглеждат и да се държат като хора. Амбър е единственият реално съществуващ град, който хвърля сенки навсякъде в множеството паралелни вселени. Във всеки един свят има частица от Амбър и всяка една "сянка" на вечният град води до самия него. А принцовете на Амбър могат да бродят из сенките, дори да създават свои светове - кътчета, които да са изцяло по техен вкус.
Когато Коруин най-сетне започва да разбира кой е, той си спомня и за своите цели. А именно - да стане крал на Амбър. Всъщност всичко се е объркало, когато един ден бащата на 9-е принца и на още няколко принцеси безследно изчезва, без да посочи наследник. Всеки един от деветимата може да наследи трона, а какво се получава, когато мечтата на всеки един е именно да стане крал?
Неща като братска обич и честност има в много малки количества в това семейство. Всеки член е роден за политик - хладнокръвното преценяване на ситуацията, възможните ползи и вреди от нея е присъщо както на Коруин, така и на братята му. Е, играта вече е започнала... много преди Коруин да си спомни всичко отново.
Книгата е фентъзи, но ми е трудно да я възприемам съвсем като такава. Вярно - налице са много фентъзи елементи, но аз усещам книгата по-скоро като дневник със стратегията на един политик, който иска да се добере до трона, а разходките из световете - част от пътя, който е неизбежно да не бъде изминат в подножието на стълбата към целта. Искам да кажа, че фентъзито някак остава на заден план. Не броя това като минус. Зелазни умее да увлича така, че да забравиш кога всъщност си прочел 100 страници. Но дори за мен да не се набляга много на фентъзито това не значи, че неговите елементи не са изградени добре. Всичко е изпипано! Как да не гласувам с пълен брой звезди?!