Сивият град: Преплитане на реалности

by Калина Иванова

От години усещаш, че нещо в живота ти не е наред. Работиш много, често повече от дванадесет часа на ден, а не можеш дори да помислиш за собствено жилище. Единственото удоволствие в живота ти е късната вечеря. Постепенно започваш да се питаш дали действително сам направляваш съдбата си? Сякаш има нещо тотално сбъркано в този свят. И тази плътна оранжева мъгла, деляща ни от предопределените ни хора…

Там някъде има един град, за който се носят страховити легенди. Град без дървета, без птици, без чувства, град, който иска да погълне душите ни. Сивият град.

Под повърхността на света се води безмилостна война – война срещу индивидуалността във всичките ѝ аспекти. Но има сили, пазещи равновесието, сили, предизвикващи странни, необясними събития, които променят хода на историята.

И двама влюбени – Радо и Анаис, застанали срещу настъпващото зло.

Дали светът е това, което изглежда?

За да открият отговорите, първо трябва да зададат правилните въпроси. Понякога неспазването на определени правила се оказва правилния път.

200 pages, Paperback

Published November 12, 2019

About the author

Коя съм аз? Коя е Калина Иванова?
Всеки човек има поне две биографии. Едната е тази, която описва в сивито си, когато търси работа, а другата е тази, която го определя като личност. Аз ще ви разкажа накратко втората.

Коя съм аз?
Родена съм в едно малко градче на брега на река Дунав. Имах прекрасно детство – тичаща боса по баирите или забила нос в поредния вълнуващ роман. Научих се да чета още на пет години, понеже майка ми не успяваше да задоволи непрестанният ми глад за нови и нови приказки. До края на трети клас бях изчела всички възможни приказки и тъкмо бях започнала да изпадам в безтегловност, когато открих съкровищата създадени от Карл Май, Марк Твен, Майн Рид и Джек Лондон. Потопих се изцяло в техния свят.
Горе долу по това време разбрах, че обичам да пиша. Само при вида на празния лист се вдъхновявах. Бях убедена, че призванието ми е да бъда писател. Но когато станах 18-20 годишна, установих, че дори и добре да го правя, все още нямам какво да кажа с произведенията си. Тогава взех решение да спра, докато не дойде този момент. И той дойде. Преди около три години отново ме обхвана непреодолимо желание да пиша. И разбира се започнах.
Естествено, никога не съм спирала да чета. Чета много и различна литература.

Какво чета
През последните години изчетох всичко възможно от Ошо, Успенски, Вадим Зеланд. Наскоро прочетох „Пътуване към себе си“ на Блага Димитрова. Харесвам Харуки Мураками, Елиф Шафак, Керстин Гир и т.н. Много ме впечатли шедьовъра на Клариса Пинкола Естес „Бягащата с вълци“. А най-интересното е, че в деня‘ в който изпратих книгата си в издателството, открих един роман, за който бях чувала, но до момента така и не бях чела. Това е 1984 на Оруел. Потапяйки се в него, се убедих, че думите на Тесла за единния източник на вдъхновение са абсолютно верни и, че няма нищо случайно на този свят.

Какво ме вдъхновява.
Буквално всичко може да ме вдъхнови. Вярвам, че идеите кръжат около нас, но за да ни достигнат е необходима правилна настройка. Един вид да сме на една вълна с тях.

Вдъхновението за романа
Вдъхновението за романа „Да се влюбиш във вещица“ дойде от един много ярък сън. Сънувах моята вещица да разресва дългите си огнени коси в чудна градина. Гледайки я, осъзнах, че всяка жена носи подобна магьосница дълбоко в себе си.
Прииска ми се всяка от нас, независимо на какъв етап от живота си се намира, да пожелае с цялото си сърце да разкрие магьосницата в себе си и с нейна помощ да направлява живота си.
Магията е част от реалността. Наистина непризната част, но това не я прави по-малко истинска.


Романът.
Обичам да пиша на косъм от реалността. Харесва ми, когато в историята тихо се промъква магията и се настанява в скута на читателя.