Малки ръчички

Черно.
Съскат в съня си студени сияния,
сини синигери в рая са скрити,
синя умора сияе разкъсана
и се разстила в сърцата разбити.
Спят зад синчеца станьолни страдания,
прилепи сини безшумно излитат
и се преплитат в смъртта си навъсена
и пребледнели в съня си се скитат.

Сякаш се сипят студени проклятия
и се слоят на съдбата в стомаха,
стелят се страшни сковани разпятия,
спящи, разплути, сияйни домати.

Съблечен, гол, като рубинов блясък
стоя като надгробна пещера
и статуи се срутват като пясък
там в моята брилянтена уста.

Ляга разплутата прах недовършена,
скучно-размекната, слабо-сияеща,
и се стреми към върбата Офелия –

И аз обръщам своите сухи устни
и милвам с тях отровната ти сол
и чакам да докосна с тях гръдта ти,
в съня си, разкривен от зъбобол –
акт-тиния.

ЧОВЕК

Аз виждам феи,
исполини със златни косми
и градини като лъскаво мастило,
в черен лист попило,
скрило
топлина и светлина –
лепило,
залепило и живота,
и смъртта –
разбило и деня
и нощта,
възкръснало в едно светило,
изтрило празните полета
на кръвта,
която вика ни с вика
на вековете.

Аз съм Идиотът –
чувствам ветровете
в напалмов щит
да окопават моя мозък –
Аз съм пророк на вечната тревога,
във вечна изнемога –
Дон Кихот,
облян от светлина и пот
и разлюлян от нова нервна криза –
душевна криза,
древна криза.

Аз съм Христос, останал и без риза,
стъпващ по пироните на Битието –
аз, Лудият, обикнал и Небето,
прокълнало безпомощните рицари,
обладани от древно безумие,
които вечно са влюбени
в демони, в приказки,
в спящи принцеси,
в невидими острови.
Зад които дебнат магьосници,
нимфи и елфи,
тролове, прилепи,
змейове, смоци,
веди ухилени.

Аз съм Хайдутинът
в сила безмерна –
аз съм и третият син
в глуха бездна
на дълбок кладенец
– в друга земя –
Аз съм и дяволът
Фют
на самата Луна,
Аз съм и ангел,
захвърлен в пръстта,
от която роден бе Адам,
Аз съм пророкът на Лудостта:
Аз съм сам.
Стръвно сам.
Вечно сам.
Аз съм – и тук, и там –
рицарят, който вечно обикаля,
лудият, който камъни търкаля
към върха,
безумецът, измамил и Смъртта:
– Аз съм Сизиф?

Не!
Аз съм Прометей!
И в мен духът на змей
възкръсна:
Аз съм Огнян
змей!
Аз съм самодива!
Аз съм природата игрива,
дива!
Аз съм дъждът, който измива,
светлината, дето си отива,
вселената, която ще изстива:
Аз съм Приказка!
Аз съм Вселена!,
презираща дъха на всеки лек,
практичните пътеки, пътя лек,
роден във всеки век,
загиващ всеки век:
Аз съм
Човек!

НА РОДНО

Вимето на народа
майка ти... България
дала вера народна
на борците
ВИС-оки
СИК-тир!

Кира Теодора – разноградска деспотица
Кака Марта – бедна студентка без парно, внучка на баба Марта
Лора Палмър – безследно изчезнала
Фортинбрас – портиер
Масовка – гастарбайтери и бекингвокали пришълци от космоса
Декор – падащ
Поетична форма – пет стъпки яма

В НАЧАЛОТО

1977-ма, август, на Преображение
в двора на болницата във Варна
съм излязъл с баща ми.
Иглите на системите стърчат от китките ми, докато
седнал на пейка
прерисувам носа на Исус Христос
от книжката за Кирили Методи.
Дъждът отново руква внезапно,
откъсва листо от върба
и го запраща в дланта ми.
„Щастие, нещастие, път, писмо, любов“ – казвам.
„Това не е акация, това е плачуща върба“ – отвръща ми баща ми.
„Ясно. Значи е само писмо“ – казвам.
И започвам да чета от листенцето.
Дъждът се усилва и трябва да се приберем в болницата.
„Това лято дядо Господ много силно пишка“ – казвам.
„Бог не съществува. Вали от изпаренията в небето“ – отвръща ми баща ми.
Гледам го с подозрение.
Стискам листенцето в ръката си.
Разбира се, че не му повярвах.
Че кой тогава ми праща писмото?

ПОУКА

„Икар към слънцето летял е, –
повтарят хората-решетки, –
но паднал е вдън океана.“

Не от стремеж към свободата –
от восъчни крила
умрял е.