„Романът е впечатляващ художествен артефакт. С оригиналния си и неподражаем стил Крум Филипов създава завладяващ свят, обживян от плътни и поетични образи, населяващи териториите на магическата реалност. „Синът на авиатора“ е необичайно и ярко явление, което задава нова посока в съвременната българска литература.“
Милко Лазаров - кинорежисьор (режисьор и съсценарист на филма „Ага“, закрил кинофестивала „Берлинале“ - 2018 година.)
КРУМ ФИЛИПОВ е роден през 1969 г. в София, но е израснал в Смолян. Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски” през 1995 г. През 2000 г. завършва „Театрална режисура“ в класа на проф. Иван Добчев – НАТФИЗ „Кр.Сарафов”, а през 2001 г. специализира „Кинорежисура“ в класа на проф. Георги Дюлгеров. Автор е на две книги с поезия „Затръшнато небе” и „3,14 стихотворения”. Лауреат е на конкурсите за поезия „Веселин Ханчев” – Ст. Загора, „П.Яворов”- Поморие, „Най-ярък дебют в литературата” – БНР, „Годишна награда за поезия” на радио „Дойче веле“ и др. Режисьор е на спектакли, документални филми, музикални видеоклипове и телевизионни програми, участвали и награждавани в престижни фестивали у нас и в чужбина. От 4 години е режисьор и съсценарист на „Метафора” – предаване за книгите и четенето по БНТ-Пловдив.
Еее, страхотна и неочаквана приятна изненада се каза тази книга. Крум Филипов разказва душа и без никакви глупости. Страхотни истории. Наистина отдавна не съм чела нещо толкова добро от български автор
" Синът на авиатора" е приказна плетеница от истории, която сякаш те отвежда в един необикновен свят. Съдбите на героите са преплетени в една точка - блок 333. Книгата представлява много поетичен магически реализъм. Не бих казала, че има сюжетна линия, а по- скоро е море от преживявания и размисли. Разказите на героите се движат като асансьор между етажите и ни показват различни гледки. " Синът на авиатора" лети между сън и реалност, създавайки своя собствена причудлива действителност. Много приятно четиво.
Този болезнен роман е като камъче в обувката - бездомно, затоплено и постоянно напомнящо за себе си - не искаш да го извадиш, защото кракът ти веднага ще премръзне.
“Синът на авиатора” на Крум Филипов (Krum Filipov) е книга за редките маргинали и е кръстен на герой, който дори не съществува, освен в съзнанието на своя “баща” - последна надежда и продължение за безнадеждния, самотния, унижения и оскърбения в своята наивност и чистота човек. Надежда, която години наред го държи на поносима (летателна) височина над битието му.
Не е изненада, че предвид автора си (Крум Филипов e режисьор, сценарист и поет), това е един сценичен и силно поетичен роман. На героите са зададени прецизни часове на поява, точни местоположения, движения и реплики и ограничени декори - без никакви излишества. С много любов и емпатия авторът ги нарежда и ги изслушва на създадената от него сцена - един (не)обикновен жилищен блок в произволен пловдивски квартал. А те говорят ту на родопски диалект, като твърде, твърде обикновени хора, ту с пронизващо, мъчително красиво, обзело ги сякаш “свише” поетично сияние в думите.
Цялостното усещане при прочита на книгата е за (на)влизане в нещо камерно, интимно и ограничено по време и място - понякога просто един асансьор, душевно пространство, където в концентрирано представление ни се предлага изповед след изповед... Прочетете залото ревю за книгата тук: https://bit.ly/2ku6cot
Много човешка и болезнено необходима. Книга за взаимоотношенията, за общуването помежду ни, но онова искреното, дълбокото, при което чувстваш грижите на другия, стъпваш му в обувките, поемаш му от болката и с това пораства собствената ти душа.
Книга, която ни учи как да бъдем човеци.
Остави ми едно ето такова усещане: „Наслушала съм се на достатъчно воински истории за смел героизъм. Кажи ми как се сгърчваш, когато се блъснеш в стена, в нещо, отвъд което не можеш да преминеш само със силата на собственото си желание. И какво те пренася отвъд тази стена, при крехката красота на човешката ти природа…“
Рядко давам 5 звезди, но "Синът на авиатора" на Крум Филипов ми отвя главата. След като затворих последната страница, стоях и гледах в точка няколко минути.
В този малък по обем, но огромен като заряд и смисъл роман има всичко, което аз като читател търся: има вяра, има въпроси и загуби, изпитващи вярата, има надежда, има и красота. Най-точно би могъл да се определи като магически реализъм, но такъв, какъвто поне аз не съм срещала досега при друг български автор.
В Пловдивския блок 333 като на театрална сцена се разиграват етюди с главни действащи лица живущите в блока. Всеки от героите има своя болка: има деца, загубили родители; има родители, загубили деца; има самотни хора, загубили вяра. И между всички персонажи се простира една червена нишка, която ги свързва. Всеки от героите си задава въпроси и търси своите отговори, но всичко е написано толкова вълшебно и красиво, че във всяка история прозира светшината на вярата.
"Не съм луд, братко. Мъката не успя да ме смаже. Мъката ме смали. Смъртта смалява."
"Мислил съм - дали ни помага с нещо това, че разделяме на части времето. Така или иначе ни отнася."