За мое съжаление, ''Любов, огромна като катедрала'', четиво, на което възлагах големи надежди, се оказа едно почти абсолютно разочарование: поредната книга със завладяващо заглавие, обещаваща анотация и замисъл с безспорно слабо изпълнение. Това, което наистина си струваше, се ограничава, чисто стилистично, до начина на написване, в комбинация със самата идея: писател, на когото са възложили съставянето на пътеводител за Франция, с насоченост към малко познатите на чужденците живописни райони, се свързва с романтична книжарка, чиято мечта да отвори собствена книжарница срещу брега на морето в провинцията вече се е сбъднала. Интригуващо, френски селца, нетипична любовна история, книга за книгите... Двамата никога не са се срещали, но си пишат писма, в началото по-официални и професионално ориентирани, а с времето – все по-чести и излъчващи отчаяната им нужда да обяснят себе си и да бъдат разбрани; да разгадаят чудото на живота чрез книгите, които жадно поглъщат.
''Кажи ми какво четеш, за да ти кажа кой си'' - това донякъде стои като епиграф на доказателството на авторката, че книгите, които четем наистина отразяват собствените ни необходимости, възприятия, желания, мечти. Точно тук идва и една от слабите части в осъществяването на основния замисъл. Катрин Панкол избира един нетипичен начин да ни запознае със своите герои, като ги представя чрез литературните им предпочетания. Обаче се оказва, че ние четем за автори, чиито имена никога не сме и чували, както и за още по-непознати заглавия, което по никакъв не е в наша полза за разбирането на живота и същността на персонажите. И, убедена съм, това е така в повечето страни, където книгата е публикувана.
Помислих си, че ''Любов, огромна като катедрала'' е сякаш създадена за мен, защото четенето е моята страст. С времето и с всяка следваща книга, а може би и с всяко следващо преживяване, доближаващо до мъдростта, колкото и условна да е тя, се убеждавах, че в различни моменти се впечатляваме от различни жанрове в изкуството. Когато сме разочаровани, цинизмът никога не ни е в повече; когато сме влюбени, романтиката на любовните романи сякаш отразява нашата действителност; когато имаме нужда да се освободим от угнетеността и напрежението, намираме лек у древногръцките трагедии; когато се опитваме да убедим себе си в нещо, за което копнеем, но което здравомислието ни забранява, се сещаме за драматичния живот на мадам Бовари, която вместо да оцени с душа и разум това, което има, въвлича сама себе си представата за нещастие и така разрушава себе си. За разбирането на същността ни като цяло, както и на това, което сме в конкретен момент, наистина може да спомогнат предпочитанията ни към книгите, към изкуството като цяло. И взимайки ''Любов, огромна като катедрала'', аз търсех едно по-скоро романтическо потвърждение на тази теория, в която вярвам, отколкото обикновена, даже бих казала банална любовна история, повече подходяща за еднодневните книжки от по шейсет страници, които вървят като подарък към някое женско списание.
Колкото и плоска да беше фабулата, не мога да отрека, че всъщност се насладих на начина на изразяване на Панкол. Сравненията, описанията, играта на думи бяха като да опитваш бавно шоколад.. ако мога да се изразя така. Просто трябва да им се насладиш – не можеш да ги подминеш или да се направиш, че не си ги забелязал. Ето и няколко примера, които могат да предадат донякъде атмосферата, която романът създава и размислите, към които ни насочва:
''Книгата започва така: ''Ще узнаеш какво е останало след смъртта на човека в спомените и думите на другите за него''. Гордостта за едни е арогантност за други, безумната любов се смята от някои за лудост или глезотия.''
''Толкова харесвам тази книга! Неумерената ��юбов на Шарлот, на която Уилбърн е неспособен да откликне, заплетен в мрежите на полученото възпитание, на недоверието си в жените, в плътта...''
''Да – помислил той. - Между тъгата и небитието, избирам тъгата.''
''Харесвам любовта, която ви сполетява внезапно, невъзможната любов, непримирима, безжалностна и безусловна. Не прощавам на компромисната любов, която се нагажда към обстоятелствата, на прозаичната любов, подчинена на идиотските закони на обществото ни...''
''Любовта не е само очарование, госпожице. Любовта може да бъде мъчение, може да бъде предателство, измама. Тя може да изрича какви ли не думи, да се предрешава, както пожелае, да хитрува до безкрай..''
''Дали обичта към едни и същи книги помага да опознаеш другия? Дали книгите са своеобразен начин да си кажеш всичко, дори това, което не искаш нищо да признаеш, дори най-ужасната тайна?''
''Джонатан, ще Ви издам една тайна, сама по себе си не кой знае колко важна, но която ще Ви осветли по отношение на женската душа.
Не само на женската, но и на мъжката. Понеже емоциите са едни и същи, нали, разликата е единствено в начина, по който ги изразяваме, в това, дали им позволяваме да изплуват на повърхността, или не. Жените се осмеляват да споделят много неща. Мъжете заключват вълненията си дълбоко в сърцата си. Защото ги възпитават да не говорят за чувствата си, да се преструват на равнодушни, да се посвещават изцяло на работата, на кариерата, на живота си на делови мъже...''
''Става дума за любовта, за огромното внимание, което жените й отдават, въпреки че никога, или почти никога не получават това, което им се полага. За това, че са уморени. Че векове наред за изнасяли на гърба си всичко в любовта, участвали са в диалога, като са изпълнявали и двете роли. Мъжът се е задоволявал само да повтаря, при това не както трябва. Затруднявал е жените със своите безволие, разсеяност и ревност. Но те са упорствали ден и нощ, от което любовта и нещастието им са се разраствали. Накрая, смазани от тежестта на безкрайните си злочестини, жените са се превърнали в могъщи любовници, които, без да спират да примамват мъжете, са ги надраствали, изпреварвали...
И Рилке се пита дали сега, когато толкова неща се променят, не е дошло време и мъжете да се променят. Да се опитат да еволюират малко и постепенно да поемат полагаемата им се част от любовната работа. Понеже досега са им се спестявали мъчнотиите, за тях любовта се е превърнала в развлечение. Лесната наслада ги е развратила и те незаслужено се кичат с репутацията на изкусни любовници. Какво би станало, ако презрат своите завоевания и започнат да полагат любовните усилия, с които досега други са се нагърбвали? Какво би станало, ако започнат отначало сега, когато толкова неща се променят?
Наистина, какво би станало, ако мъжете се вгледат в сърцата си със същото внимание, загриженост и страст, с която се вглеждат в изнасяните от тях лекции, в годишния баланс, в акционерното си портфолио?
Тогава жените ще подновят работата си по любовта, която са склонни да пренебрегват, понеже са премного поругавани, премного измъчени, ще престанат да въздишат пораженски и да прикриват самотата си, ще сложат край на бойните призиви...''
''Да чакаш час е дълго,
щом виждаш любовта,
но вечността е кратка,
щом в края й е тя!''
''Искам да обикна мъж със силни ръце, с крака, здраво стъпили на земята, мъж, който говори с думи прости и ясни, който се смее звънко и от сърце, мъж със скромни амбиции, мъж, който сади дръвчета, реже с трион дъски, обръща земята, кара трактор, строи къща, а вечер ляга до мен и ме люби, мъж, за когото не се чудя дали няма да стане посред нощ и да се измъкне.''
''Впрочем, ненавиждам пътеводителите, никога не чета такива неща! Те не могат да предадат атмосферата на мястото, мириса на пристанище и на риба, малките, модерни и еднакви къщички от тухли и кремък, долепени една до друга, кряскащите чайки, нормандските прислужнички, които ухаят на прясно масло и гъста сметана и разговарят на групички в пазарни дни, тесните павирани улички, соления дъх на морето, червените изпечени лица на хората, същите като червените тухлени къщички...''
''Всички носим в себе си илюзията за щастие. Преследваме го като мираж. И точно тази надежда ни помага да живеем. Иначе по-добре да легнем и да чакаме да дойде краят!''
''Мълчанието, в това е нещастието на мъжете.''
''Хиляди пъти съм я отменял.
Срещата с мен самия. Без хитрувания. Без бягства. Без нови маски. Без нови лъжи.''
''И животът, който равнодушно покрива всичко, циментира лакомите желания, детинските амбиции, фалша, примирението... Който се стреми да внуши, че нищо не се е случило, че всичко е обречено на забрава. Но ако времето изтрива всичко, ако то лекува всичко, то значи, че наистина нищо не се е случило!''
''Когато двама души се разбират, когато дълго време са живели заедно и острите ръбове на характерите им са се позагладили, те се чувстват дълбоко свързани, между тях съществува разбирателство, което не се нуждае от обяснения, което идва отвътре, което е неосъзнато и не може да се оприличи с нищо, нали така? Това е семейната двойка. Е, добре, и ние веднага усетихме това тайно разбирателство, присъщо на възрастните семейни двойки...''
''Сърцето търси първо удоволствие,
а после да не го боли,
а после малките упойки, със които
страданията да понамали''
''Любовта се ражда, когато единят разкрие пред другия мислите си, най-съкровените си тайни. Иначе не е любов, а само търкане на кожи, размяна на желания сега и веднага, за да се окажеш в крайна сметка ограбен, все едно крадец е проникнал с взлом в дома ти.''
''Човек си възвръща апетита, както Вие се изразявате, едва след като е прогонил тайните от себе си, след като се е освободил от тях.''
''...пронизителната песен на щурците, плочите, по които босите ми ходила оставяха следи...''
''Заслушан в ритъма на прозата, прави пауза, за да улови някоя изплъзваща се хармония, съчетава тонове, размества думи с близко значение...''
''Почестите безчестят.
Титлите унижават.
Длъжността затъпява.''
''Той няма друго занимание, освен да си търси съмишленици, сродни души, пред които да си изприказва, да зачекне някоя любопитна тема, за да събуди интереса им.''
''Има само едно състояние, в което любовта не се задушава, и то е самотата.''
''Четенето не е невинно занимание.
Невинаги излизаш от него цял и непокътнат.
Четенето е опасно.''
''Страданието е нещо прекрасно... Прекрасно е, когато лошото е вече зад гърба ни, защото тогава разбираме другия и може да се поставим на негово място.''
''Ти се целеше толкова високо в живота, че ми се зави свят, поисках да се преборя съвсем сам с живота (...)''
''Притежавах много, а нямах нищо. Амбицията ми беше изпепелила всичко. Когато си сам с амбицията си, нямаш време да спреш и да се огледаш.''
Катрин Панкол изглежда една многообещаваща и талантлива писателка. Дали това е така, ще мога да преценя едва след като съм прочела още поне една нейна книга. Но идеята й за фабулата на ''Любов, огромна като катедрала'' не е достатъчно премислена, зряла. Така прекрасните й думи и умелото й служене с тях остават в сянката на една дълбоко разочароваща история. Стилът и чувствата, които богатствата на езика будят у читателя, не са достчтъчни, за да направят една книга ценна, приятна и хубава; те са само половината от впечатлението, което тя оставя у него. Сякаш цялото действие е леко неубедително. Да, може да си извадиш някаква поука, но тя е елементарна; свежда се до изобличаване на фалшивостта на даден начин на съществуване; до изводи, че любовта е над всичко и до отдавна предъвквани теми като тази за пропуснатия момент, за който осъзнаваш, че винаги ще съжаляваш. Може би донякъде романът показва истински значимите неща и каква цена плащаме, когато открием колко погрешно е било да предпочетем измамния блясък на незначителните им еквиваленти. Авторката също така е изследвала психологически поведението на един нещастен човек: от загърбването на изгледите за бъдещо щастие, до впускането в необмислени постъпки и даването на неясни обещания; до страхът от сближаване, за да не бъдем наранени, и цинизмът, който става неделима част от същността ни, и който ни пречи да повярваме в красотата на дребните неща в живота; до вкопчването в миналото като единственото щастие, което някога сме могли и ще може да изпитаме и пр. Но все пак, книгата, така, както е замислена, и донякъде така, както е написана, може да бъде по-скоро прелюдия към нещо по-дълбоко, по-цялостно, по-завършено и добре осъзнато.
Ето и списък с книгите, който авторката използва, за да изгради връзката и диалога между двамата си герои:
Райнер Мария Рилке, ''Записките на Малте Лауридс Бриге''
Уилям Фокнър, ''Дивите палми'', преиздадена ''Ако те забравя, Йерусалиме''
Силвио д'Арцо, ''Чуждият дом''
Ери де Лука, ''Три коня''
Ери де Лука, ''Tu, mio''
Серджо Ацени, ''Синът на Бакунин''
Елизабет Браунинг, ''Португалски сонети''
''Писмата на една португалска монахиня''
Мадам дьо Лафайет, ''Принцеса Дьо Клев''
Ален Фурние, ''Големия Мон''
Емили Бронте, ''Брулени хълмове''
Стефан Цвайг, ''Писмо от една непозната''
Хенри Джеймс, ''Какво знаеше Мейзи''
Шодерло дьо Лакло, ''Опасни връзки''
Оноре дьо Балзак, ''Братовчедката Бет''
Барбе д'Орвили, ''Дяволски души''
Барбе д'Орвили, ''Последната любовница''
Камилу Кащелу Бранку, ''Пагубна любов''
Емили Дикинсън, ''Стихове''
Роже Мартен дю Гар, ''Африканско признание''
Ги дьо Мопасан, ''Непубликувани хроники''
Дьолакроа, ''Дневник''
Флобер, ''Писма''