Геният и неговият наставник

by Цветан Стоянов

Идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма.

"Геният и неговият наставник" е уникално събитие в българската следвоенна литературна критика. Публикувана през 1978 г. като незавършен ръкопис, книгата се радва на небивал успех. Тя е написана по неконвенционален начин, като страстно търсене на истината, и би могла да се чете като приключенски роман. /Цветан Тодоров/

318 pages, Paperback

First published January 1, 1978

About the author

Цветан Стоянов е виден български интелектуалец, литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Автор е на книгите „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др. Превежда и издава произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др.

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

От руските прозаици от царско време обичам единствено Чехов. Той е единственият честен сред тях. Да, Толстой и Достоевски са изумителни явления. Но дали са честни - преди всичко със самите себе си?

***

Цветан Стоянов е удивително ерудиран литературен изследовател и пътешественик. По един поразяващ, и същевременно елегантно ненатраплив начин. Цветан Стоянов просто завладява с конструкциите си. И следва някак съдбовно стъпките на изследвания в тази книга Достоевски.

Достоевски си отива преди да успее да се захване с продължението на романа “Братя Карамазови”, в което смята да развие своя Альоша вероятно като руския Христос, вероятно като революционер и атентатор и да покаже на руската си публика окончателния правилен път. Който - както сам е изразявал в дневника си и в куп статии - води право към абсолютно самодържавие и православна теокрация, където самата държава прераства в църква.

Цветан Стоянов си отива преди да успее да довърши това свое изследване от 1978 г., оставяйки само план с бележки за последната му и най-важна глава - за двойнствеността и скритите пластове в “Братя Карамазови”, изплъзнали се на реакционерски настроените сподвижници и покровители на Достоевски. И изплъзнали се отчасти на самия Достоевски. Но не и на читателите.

***

Портретът на интелигентния и зловещ ултрареакционер (в днешен Кремъл биха обърнали дърво и камък да намерят тъкмо такъв!) Константин Победоносцев е все така актуален. Макар и съвършено да не е била това целта на Достоевски, именно този негов наставник в царския двор е идеалният кандидат за карамазовския Велик инквизитор. А също така - ако се прегледат “новите” философски уклони и ветрове в Русия от 2024 г. - това е и един от основоположниците на шовинистичното руско мракобесие и узрял православен фундаментализъм. При това човекът е бил практик във високите етажи на политиката. Руският 21-ви век удивително преповтаря руския 19-ти век. Въпросът е само - кога и какъв ще е следващият взрив? Защото това е Русия, без взрив никак не може. И това е удивително ясно очертано през комунистическата 1978 г.

Освен въпроса и анализа на пропагандата на мракобесието като спасение от “гнилия Запад”, се появява и въпросът за твореца като инструмент на тази пропаганда. Достоевски искрено е вярвал в често чудовищните тези на патернализма, славянофилството и почвеничеството. И все пак той е бил вечно разкъсван от съмнения и страсти, емоцията е била над всичко. И - оказва се - понякога тъкмо те го тласкат да изобрази конструкции и модели, които в крайна сметка да излъчат тъкмо обратните на официално заложените в тях послания. “Братя Карамазови” е тъкмо такъв пример. Може би е добре, че читателите са останали без продължението му. А може би там щяха да разцъфтят още изненади… Крехка е природата на творческия гений. Несъвършена. Често лъже себе си. Но никога - читателите си.

————————

“…абсолютизмьт, за който се бори Константии Петрович [Победоносцев], е един възстановен в съвременния свят теократически абсолютизъм, сходен с любимата му древноегипетска структура, но в нова рускоправославна модификация - отгоре фараоньт, властелин и първожрец, цялото общество като смесица от казарма и манастир, с манастирска тишина, с манастирска духовност, мисъл за абсолютното дори в делничното, „развити погребални обичаи", спомени за предците - всичко това пирамидално повтарящо се от върха до „низината", строга регламентация и корпоративно разделение на труда - всеки да си гледа работата! - безупречна вътрешна дисциплина и благодарение на нея външна имперска експанзия. Съборността на славянофилите, в която имаше и нещо комунално, нещо местно-интимно, тук вече прераства в чисто правителствена съборност, държавата-църква над всичко!”

“Идеята за народа като „челяд" също се разгръща с пълна сила в „Дневник" [на Достоевски]. Народът имал “само Бога и царя - на тези две сили и две велики надежди той се и крепи."

“„Като всеки руски човек - коментира Страхов, - Достоевски отхвърляше всякаква мисьл за непокорство." Той приема и властта, и страха от властта като необходим, конструктивен принцип - горе “... трябва авторитет, трябва слънце, което ga свети"; долу на поданика е нужна ”... постоянна дисциплина, непрекъсната работа над себе си....”