What do you think?
Rate this book
Няма закога
Стефан, Теодор и Александър някога, много отдавна, са били неразделни приятели. Не са се виждали от десетилетия. Животът разделя, нали? Сега, след като са прехвърлили осемдесетте, им е останал само въпросът защо се бави смъртта, тъй като пенсионерското им съществуване е далеч от представата за достойни старини. Ненадейно Стефан печели голяма сума пари и решава да потърси старите си другари. Тримата се събират за едно последно приключение, за да си спомнят какво е да си жив и свободен, да попътуват, да се повеселят... пък докъдето силите стигнат. Планът им обаче претърпява промяна. Оказва се, че преди повече от половин век чудовищна несправедливост е съсипала любовта и живота на един от тях. А виновникът е още жив. Последното приключение остава на заден план, защото миналото напомня за себе си и е дошло време за разплата.
- GenresFiction
308 pages, Paperback
Published February 15, 2016
1 person is currently reading
52 people want to read
About the author
Андрей Велков
10 books60 followersАндрей Велков е многократен републикански шампион по социална сатира в тежката категория, фул контакт. Рицар на Ордена на Книжната Метафора. Носител на Нобелова награда за мир, литература и физика 2054 г. Политолог, маркетолог, любител мозъчен хирург и изтънчен сърцевед. Виден хедонист от запаса. Буен, строг, но справедлив.
Автор на романите „Български психар“, „Хрониките на Звеното“ и „Няма закога“.
Автор на романите „Български психар“, „Хрониките на Звеното“ и „Няма закога“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 17 of 17 reviews
March 2, 2016
Няма закога, младеж
(Цялото ревю е тук: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...)
Ако не познавате Анди, значи не сте наясно с магнетичното му присъствие в културния живот на нацията. Преди не много време излязоха двете му необичайни литературни илюминации в стил „борчески реализъм“ – „Български психар“ и „Хрониките на Звеното“, което ми подсказа, че упорито продължава да се забавлява и не цепи басма на никого. „Няма закога“ е по-различна книга, но запазва напълно личният му профил в литературата. Той е прям до болка хуморист на живота, винаги готов да вдигне настроението на компанията, да изненада с нещо. И напълно ме изненада с последната си книга, няма да отричам. В нея отново има борци, но и други, по-обикновени герои – нашите бащи и дядовци, които възрастта изпраща в изгнание, без да са го заслужили. Това е налудничава история, но пък колко много истина има в нея. Ало, младеж, не се прави на „дръж ми шапката“, а виж дали дядо ти или баба ти нямат нужда от нещо!
Какво можеш да направиш, ако живееш в България, издържаш се от мизерна пенсия, годините напред ти се струват недостатъчни, за да пробваш отново да си правиш планове и хубавите ти спомени са също на преклонна възраст? Не много. В „Няма закога“ („Колибри“, 2016) Андрей Велков спретва чуден план за трима възрастни приятели, животът на които може да се определи като доизживяване на мъките и нищо друго. Стефчо, Тренера и Сандо са просто едни от хилядите пенсионери, чието невинно детство е грубо прекъснато от Втората световна война, а в последвалите 45 години животът им е контролиран и впоследствие съсипан от комунистическата власт. А когато демокрацията идва с икономическата криза, ниските пенсии и безработицата, вероятността да намерят щастието се стопява и типичните болки на остаряването съсипват допълнително волята за някаква промяна. Те понасят бедността в изолация, непрестанни болежки и скука. С последното може би избързах. Всъщност от време на време се обаждат телефонните измамници, нагли крадци се опитват да разведрят обстановката и... ами това е. О, я стига! Точно тук Андрей Велков се включва с тежката си артилерия от свеж хумор и неподражаем език. Не съм и очаквал друго. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...)
(Цялото ревю е тук: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...)
Ако не познавате Анди, значи не сте наясно с магнетичното му присъствие в културния живот на нацията. Преди не много време излязоха двете му необичайни литературни илюминации в стил „борчески реализъм“ – „Български психар“ и „Хрониките на Звеното“, което ми подсказа, че упорито продължава да се забавлява и не цепи басма на никого. „Няма закога“ е по-различна книга, но запазва напълно личният му профил в литературата. Той е прям до болка хуморист на живота, винаги готов да вдигне настроението на компанията, да изненада с нещо. И напълно ме изненада с последната си книга, няма да отричам. В нея отново има борци, но и други, по-обикновени герои – нашите бащи и дядовци, които възрастта изпраща в изгнание, без да са го заслужили. Това е налудничава история, но пък колко много истина има в нея. Ало, младеж, не се прави на „дръж ми шапката“, а виж дали дядо ти или баба ти нямат нужда от нещо!
Какво можеш да направиш, ако живееш в България, издържаш се от мизерна пенсия, годините напред ти се струват недостатъчни, за да пробваш отново да си правиш планове и хубавите ти спомени са също на преклонна възраст? Не много. В „Няма закога“ („Колибри“, 2016) Андрей Велков спретва чуден план за трима възрастни приятели, животът на които може да се определи като доизживяване на мъките и нищо друго. Стефчо, Тренера и Сандо са просто едни от хилядите пенсионери, чието невинно детство е грубо прекъснато от Втората световна война, а в последвалите 45 години животът им е контролиран и впоследствие съсипан от комунистическата власт. А когато демокрацията идва с икономическата криза, ниските пенсии и безработицата, вероятността да намерят щастието се стопява и типичните болки на остаряването съсипват допълнително волята за някаква промяна. Те понасят бедността в изолация, непрестанни болежки и скука. С последното може би избързах. Всъщност от време на време се обаждат телефонните измамници, нагли крадци се опитват да разведрят обстановката и... ами това е. О, я стига! Точно тук Андрей Велков се включва с тежката си артилерия от свеж хумор и неподражаем език. Не съм и очаквал друго. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2016/0...)
March 21, 2016
Няма закога да се живее, няма закога да се мре: http://knigolandia.info/book-review/n...
Андрей Велков е ръбат автор, не се побира в категоризации. Смело си мисля, с риск да ме пребие, както често се заканва, бабаитът му ниеден, че първите си две книги той написа като на шега, смесвайки лични спомени с прочетени истории от борческите времена, оплитайки налудничаво-забавни крими-приключения с финали от чиста фантазия. И май поизчерпа темата – и е достатъчно умен, за да го разбере, други продължават да дълбаят пресъхнали кладенци и се чудят защо книгите им с втръсналости залежават.
”Няма закога” носи част от тяхното послание – основно в областта на социалната критика, на абдикацията на държавата от грижата за възрастните хора, на почти абсолютната невъзможност с честен труд да се живее достоен, нормален живот, на продължаващото присъствие на номенклатурчици и техните наследници на властови или просто силно печеливши постове. Едновременно с това е и роман за разплата именно с това минало, което не спира да хвърля тъмна сянка над настоящето.
Colibri Books
http://knigolandia.info/book-review/n...
Андрей Велков е ръбат автор, не се побира в категоризации. Смело си мисля, с риск да ме пребие, както често се заканва, бабаитът му ниеден, че първите си две книги той написа като на шега, смесвайки лични спомени с прочетени истории от борческите времена, оплитайки налудничаво-забавни крими-приключения с финали от чиста фантазия. И май поизчерпа темата – и е достатъчно умен, за да го разбере, други продължават да дълбаят пресъхнали кладенци и се чудят защо книгите им с втръсналости залежават.
”Няма закога” носи част от тяхното послание – основно в областта на социалната критика, на абдикацията на държавата от грижата за възрастните хора, на почти абсолютната невъзможност с честен труд да се живее достоен, нормален живот, на продължаващото присъствие на номенклатурчици и техните наследници на властови или просто силно печеливши постове. Едновременно с това е и роман за разплата именно с това минало, което не спира да хвърля тъмна сянка над настоящето.
Colibri Books
http://knigolandia.info/book-review/n...
February 22, 2016
Ахой, нова книга от Анди на хоризонта! След Български психар и Хрониките на звеното е време за третият му роман, който е... малко по-различен от предните два.
Стефан, Теодор и Александър някога, много отдавна, са били неразделни приятели. Не са се виждали от десетилетия. Животът разделя, нали? Сега, след като са прехвърлили осемдесетте, им е останал само въпросът защо се бави смъртта, тъй като пенсионерското им съществуване е далеч от представата за достойни старини.
Ненадейно Стефан печели голяма сума пари и решава да потърси старите си другари. Тримата се събират за едно последно приключение, за да си спомнят какво е да си жив и свободен, да попътуват, да се повеселят... пък докъдето силите стигнат. Планът им обаче претърпява промяна. Оказва се, че преди повече от половин век чудовищна несправедливост е съсипала любовта и живота на един от тях. А виновникът е още жив. Последното приключение остава на заден план, защото миналото напомня за себе си и е дошло време за разплата.
В предните две книги имаше кратки и встрани от основната линия, ала определено запомнящи се епизоди по темата, засегната основно в този роман. Личи си, че проблемите им са нещо, което, меко казано, вълнува Анди. И би трябвало да вълнува и нас. Всички ние имаме/сме имали възрастни родители, баби и дядовци и е крайно време да се замислим, че така не бива и не може да продължава.
В книгата са засегнати освен тези и други проблеми на днешния живот и ежедневие в нашата малка, мила родна страна. Анди използва умело увлекателният си стил и разказваческия си талант, за да раздава чудесни шамари в тази книга, всичките заслужено. Не мога да се удържа и да не споделя цитати:
- "Прав беше Айнщайн, че времето е относително. Както един час нощем може да ти изглежда като десет години, така и десет години могат да ти се видят като един-единствен час";
- "За съжаление доникъде не я беше докарал с тази книжарница, кофти бяха времената за този бизнес. Хората, които четяха, нямаха достатъчно пари, а тези, които имаха пари, не четяха особено много";
- "четенето беше нож с две остриета - нови светове виждаш, други животи живееш, но всичкото това те прави по-добър човек, по-състрадателен, което в наши дни невинаги се водеше положителна черта";
- "жена му, както повечето слаби психически хора мачкаше близките си, без да се съобразява";
- "беше направила онзи гаден женски номер, който някои мацки въртят на пичовете си и покрай любовта им отнемат индивидуалността и свободата";
- "и двете продавачки се бяха преобразили и вече бяха много далеч от режима "аз съм отегчена кифла, няма ли да влезе някой милионер и да ме вземе за жена", в който явно преминаваше отруденото им ежедневние";
- "родителската любов, съчетана с власт и възможности доста често водеше до този изключително неприятен резултат - децата, на които никога не беше липсвало нищо, се превръщаха в гнусни и разлигавени младежи";
- "живея като мумия без мавзолей";
- "как живяхме последните години - то не е живеене това, по-скоро си чакахме да умрем";
- "пътят беше в състояние, което може да бъде причинено от неточен артилерийски обстрел или не особено обилен метеоритен дъжд";
- "Драги зрители, излизаме от ретроградния Меркурий и навлизаме в периода на Разгонената видра, който е по прабългарския зодиак и като потомци трябва да го имаме предвид";
- "новият турски сериал "Романтичните манафи от Кушадасъ"" - ХАХАХА!!!
Готина идея за крос-маркетинг на премиерата на книгата - понеже Стефан, един от главните герои удря шестица от тотото, на премиерата за всеки закупил романа имаше безплатно по един попълнен фиш от тото 6 от 49. А за мен остава да чакам следващата книга на Велков. Туй, писането, си е неблагодарна работа, да знаете - пишеш една книга година, две, накрая излезе, хората я прочетат за ден, два и нова искат.
Препоръчвам си да купите и прочетете книгата. Както и предните две. Защото, нали знаете - не го ли направите, разполагаме с имената и адресите ви :-))) Шегичка, разбира се.
Добре, че са шегите, да си кажем истината.
Стефан, Теодор и Александър някога, много отдавна, са били неразделни приятели. Не са се виждали от десетилетия. Животът разделя, нали? Сега, след като са прехвърлили осемдесетте, им е останал само въпросът защо се бави смъртта, тъй като пенсионерското им съществуване е далеч от представата за достойни старини.
Ненадейно Стефан печели голяма сума пари и решава да потърси старите си другари. Тримата се събират за едно последно приключение, за да си спомнят какво е да си жив и свободен, да попътуват, да се повеселят... пък докъдето силите стигнат. Планът им обаче претърпява промяна. Оказва се, че преди повече от половин век чудовищна несправедливост е съсипала любовта и живота на един от тях. А виновникът е още жив. Последното приключение остава на заден план, защото миналото напомня за себе си и е дошло време за разплата.
В предните две книги имаше кратки и встрани от основната линия, ала определено запомнящи се епизоди по темата, засегната основно в този роман. Личи си, че проблемите им са нещо, което, меко казано, вълнува Анди. И би трябвало да вълнува и нас. Всички ние имаме/сме имали възрастни родители, баби и дядовци и е крайно време да се замислим, че така не бива и не може да продължава.
В книгата са засегнати освен тези и други проблеми на днешния живот и ежедневие в нашата малка, мила родна страна. Анди използва умело увлекателният си стил и разказваческия си талант, за да раздава чудесни шамари в тази книга, всичките заслужено. Не мога да се удържа и да не споделя цитати:
- "Прав беше Айнщайн, че времето е относително. Както един час нощем може да ти изглежда като десет години, така и десет години могат да ти се видят като един-единствен час";
- "За съжаление доникъде не я беше докарал с тази книжарница, кофти бяха времената за този бизнес. Хората, които четяха, нямаха достатъчно пари, а тези, които имаха пари, не четяха особено много";
- "четенето беше нож с две остриета - нови светове виждаш, други животи живееш, но всичкото това те прави по-добър човек, по-състрадателен, което в наши дни невинаги се водеше положителна черта";
- "жена му, както повечето слаби психически хора мачкаше близките си, без да се съобразява";
- "беше направила онзи гаден женски номер, който някои мацки въртят на пичовете си и покрай любовта им отнемат индивидуалността и свободата";
- "и двете продавачки се бяха преобразили и вече бяха много далеч от режима "аз съм отегчена кифла, няма ли да влезе някой милионер и да ме вземе за жена", в който явно преминаваше отруденото им ежедневние";
- "родителската любов, съчетана с власт и възможности доста често водеше до този изключително неприятен резултат - децата, на които никога не беше липсвало нищо, се превръщаха в гнусни и разлигавени младежи";
- "живея като мумия без мавзолей";
- "как живяхме последните години - то не е живеене това, по-скоро си чакахме да умрем";
- "пътят беше в състояние, което може да бъде причинено от неточен артилерийски обстрел или не особено обилен метеоритен дъжд";
- "Драги зрители, излизаме от ретроградния Меркурий и навлизаме в периода на Разгонената видра, който е по прабългарския зодиак и като потомци трябва да го имаме предвид";
- "новият турски сериал "Романтичните манафи от Кушадасъ"" - ХАХАХА!!!
Готина идея за крос-маркетинг на премиерата на книгата - понеже Стефан, един от главните герои удря шестица от тотото, на премиерата за всеки закупил романа имаше безплатно по един попълнен фиш от тото 6 от 49. А за мен остава да чакам следващата книга на Велков. Туй, писането, си е неблагодарна работа, да знаете - пишеш една книга година, две, накрая излезе, хората я прочетат за ден, два и нова искат.
Препоръчвам си да купите и прочетете книгата. Както и предните две. Защото, нали знаете - не го ли направите, разполагаме с имената и адресите ви :-))) Шегичка, разбира се.
Добре, че са шегите, да си кажем истината.
February 20, 2016
Обичам, обичам, обичам тази книга! Кара ме да се смея и да плача, носи прилив на щастливи и на болезнени спомени. Присвоявам си част от гордостта, че сред моето поколение има човеци, които могат откровено и без недомлъвки да нарисуват действителността ни, но и да казват адски много между редовете. Без преструвки, но и без излишен реализъм. И така... Довлачих се до телевизора и натиснах бутона за изключване, със средния си пръст, някак по-друго е така.
September 24, 2021
Чакането си струваше. Книжката е забавна. Сатирата е сериозна.
П.П. Не е подходяща за хора, които са оперирани от чувство за хумор и ирония.
П.П. Не е подходяща за хора, които са оперирани от чувство за хумор и ирония.
August 14, 2023
Много, много свежа книга. Тъжно смешна , горчива като черен шоколад. Красиво написана, с тънкото познаване на живота, с много емпатия към нашите родители и към бабите и дядовци ни и с много креативната опция за два финала. Харесва ми начина на писане на автора и искрено се посмях и позабавлявах.
February 29, 2016
„Северна депресия” по нашенски, или сбогом на вайкането: „Имам чувството, че колкото по-възрастен ставам, толкова повече се научавам как да живея живота си. И тъй като съм поел на това пътешествие доста отдавна, съм разбрал, че всичко опира до това да откриеш кой си."
Признанието е на един голям музикант, а книгата, в която се мъдри напоследък, се казва „Няма закога”. Андрей Велков остава верен на навика да ръси епиграфи в началото на всяка глава, и трябва да признаем, че му се получава. Не знам дали се шегува, определяйки стила на третия си роман като „хардкор балкански (полумагически) неореализъм с хумористично-акробатични елементи”, но и тази квалификация му отива.
Стефан, Сандо и Теодор, по прякор Тренера, са стари приятели, настоящи пенсионери, преди с някакви, сега с един основен проблем – унижението да остаряват в България. Нагъват филии с мас и „кретат вихрено”, доколкото разхлопаните им кости го позволяват. Настрана от живописните спомени и що-годе коравия дух, ги обединява абсурдната надежда онази с косата да е милостива. Да не се скатава повече от обикновено. Повод за срещата им (след близо пет-шест десетилетия раздяла) става един джакпот. Така започва по-истинското приключение на живота им. Онзи живот, който винаги са мечтали да имат.
„Старо копеле, оттук нататък главна цел ни е да разберем какво е положението със Сандо. Програмата ни е следната – ако е жив, отиваме при него, вземаме го и започваме тримата да се забавляваме могъщо. А ако е умрял, отиваме му на гроба, пием и после двамата, аз и ти демек, пак се забавляваме могъщо. Това е. Ама утре ще го мислим, днес ще пием още по едно-две.”
В това трагикомично упражнение по отлагане на края участват: един човек, съсипал живота на друг човек, и Мария, жената на двама мъже (и на мъртвия даже), група уважаващи себе си хулигани с възкръснал вкус към екшъна, Буцата и Ягодата, няколко компаньонки – колкото красиви, толкова забавни (особено едната), цяла сюрия „върли комуняги”, агенти, командировани по спешност и нарушаващи всички закони за движение по пътищата…
Двойният финал на книгата ще ви изненада, това е сигурно. Няма да ви изненада контекстът – омерзителната постсоциалистическа, уж демократична реалност. Ще разпознаете доста хора, които срещате всеки ден. „Няма закога” не е роман с претенции, но се цели право в сърцето на родната картинка. Зад пъкления план на другарското трио прозират не една и две погребани илюзии. На фокус са мутрите и техният неизлечим манталитет, фалшът на политиците, внуците, принудени да емигрират, корупцията и пороците на съдебната ни „система”, несъстоялата се промяна в цялата й невиждана прелест.
В романа късметът си казва думата, но има кой да я чуе, това е важното. Понякога съдбата ни навира шансовете в лицето, а ние изобщо не ги забелязваме. Важно е веднъж завинаги да кажем „сбогом” на вайкането и да поемем живота си в ръце. Без да ни смущават раните. Още Стайнбек разправяше, че да си жив, значи да трупаш белези. Истината е, че почтените рядко печелят „джакпот”, сигурно защото не слагат късмета в сметките си. Те са свикнали да получават само онова, което заслужават. (Отделен е въпросът кой решава какво заслужават). А пенсионерите в България са толкова неоправдани, че отдавна са се усъвършенствали в умението да умират трудно…
Ревюто е публикувано в http://lira.bg/?p=117622
Признанието е на един голям музикант, а книгата, в която се мъдри напоследък, се казва „Няма закога”. Андрей Велков остава верен на навика да ръси епиграфи в началото на всяка глава, и трябва да признаем, че му се получава. Не знам дали се шегува, определяйки стила на третия си роман като „хардкор балкански (полумагически) неореализъм с хумористично-акробатични елементи”, но и тази квалификация му отива.
Стефан, Сандо и Теодор, по прякор Тренера, са стари приятели, настоящи пенсионери, преди с някакви, сега с един основен проблем – унижението да остаряват в България. Нагъват филии с мас и „кретат вихрено”, доколкото разхлопаните им кости го позволяват. Настрана от живописните спомени и що-годе коравия дух, ги обединява абсурдната надежда онази с косата да е милостива. Да не се скатава повече от обикновено. Повод за срещата им (след близо пет-шест десетилетия раздяла) става един джакпот. Така започва по-истинското приключение на живота им. Онзи живот, който винаги са мечтали да имат.
„Старо копеле, оттук нататък главна цел ни е да разберем какво е положението със Сандо. Програмата ни е следната – ако е жив, отиваме при него, вземаме го и започваме тримата да се забавляваме могъщо. А ако е умрял, отиваме му на гроба, пием и после двамата, аз и ти демек, пак се забавляваме могъщо. Това е. Ама утре ще го мислим, днес ще пием още по едно-две.”
В това трагикомично упражнение по отлагане на края участват: един човек, съсипал живота на друг човек, и Мария, жената на двама мъже (и на мъртвия даже), група уважаващи себе си хулигани с възкръснал вкус към екшъна, Буцата и Ягодата, няколко компаньонки – колкото красиви, толкова забавни (особено едната), цяла сюрия „върли комуняги”, агенти, командировани по спешност и нарушаващи всички закони за движение по пътищата…
Двойният финал на книгата ще ви изненада, това е сигурно. Няма да ви изненада контекстът – омерзителната постсоциалистическа, уж демократична реалност. Ще разпознаете доста хора, които срещате всеки ден. „Няма закога” не е роман с претенции, но се цели право в сърцето на родната картинка. Зад пъкления план на другарското трио прозират не една и две погребани илюзии. На фокус са мутрите и техният неизлечим манталитет, фалшът на политиците, внуците, принудени да емигрират, корупцията и пороците на съдебната ни „система”, несъстоялата се промяна в цялата й невиждана прелест.
В романа късметът си казва думата, но има кой да я чуе, това е важното. Понякога съдбата ни навира шансовете в лицето, а ние изобщо не ги забелязваме. Важно е веднъж завинаги да кажем „сбогом” на вайкането и да поемем живота си в ръце. Без да ни смущават раните. Още Стайнбек разправяше, че да си жив, значи да трупаш белези. Истината е, че почтените рядко печелят „джакпот”, сигурно защото не слагат късмета в сметките си. Те са свикнали да получават само онова, което заслужават. (Отделен е въпросът кой решава какво заслужават). А пенсионерите в България са толкова неоправдани, че отдавна са се усъвършенствали в умението да умират трудно…
Ревюто е публикувано в http://lira.bg/?p=117622
January 9, 2022
Глътка-свеж-въздух, деба.
Андрей Велков ми грабна вниманието с Български психар и като видях, че има "нова" книга в Сторител я пуснах без да чета описанието.
Слушането на книгата ме свари карайки Варна-София и после София-Варна и беше много приятен компаньон когато бебе Борко и Златина спяха. Доста хейт прочетох, но то си е оправдано - сатирата не е за всеки.
Андрей Велков ми грабна вниманието с Български психар и като видях, че има "нова" книга в Сторител я пуснах без да чета описанието.
Слушането на книгата ме свари карайки Варна-София и после София-Варна и беше много приятен компаньон когато бебе Борко и Златина спяха. Доста хейт прочетох, но то си е оправдано - сатирата не е за всеки.
September 2, 2024
Симпатична книжка, посмях се с приключенията на тримата другари. Алтернативният край ме върна на земята, беше съвсем реалистичен.
September 19, 2022
След "Български психар" ми беше познат стила на Андрей Велков и определено не съм разочарована и от тази книга. Нестандартна социална сатира, доста комична, на моменти със сладкогорчив привкус заради начина по който живеят пенсионерите в България, а и не само.
Припознах покойния ми дядо в един от персонажите, с много любов към четенето, но за съжаление без добро зрение да чете, много ми се иска да можех да му подаря тази книга, макар и далеч да не е нещо в негов стил... И да, отново, не е тип книга за всеки, заради вида хумор и нецензурния език, но си струва да се разчупват границите на съвременната българска литература, не може да си пише само по клиширания познат мелодраматичен начин, има място за такива книги според мен.
Припознах покойния ми дядо в един от персонажите, с много любов към четенето, но за съжаление без добро зрение да чете, много ми се иска да можех да му подаря тази книга, макар и далеч да не е нещо в негов стил... И да, отново, не е тип книга за всеки, заради вида хумор и нецензурния език, но си струва да се разчупват границите на съвременната българска литература, не може да си пише само по клиширания познат мелодраматичен начин, има място за такива книги според мен.
June 27, 2024
От ревюто ми за Vibes.bg:
"ко за момент забравите добрите маниери и даденото от родителите ви възпитание, чиито основи се крепят върху уважението към възрастните хора, то безпроблемно бихте могли да направите успешна съпоставка между старите хора в България и живите мъртъвци от касовия американски сериал The Walking Dead, който може да се похвали със сериозна фенска маса и у нас.
Така де, и в двата случая, независимо дали говорим за средностатистическия български пенсионер, или за поредното зомби, чийто череп Рик Граймс разцепва на две с наостреното си мачете, наблюдаваме лутащи се без ясна посока лъкатушещи създания, с празни погледи и изпържени мозъци, стоящи неясно къде в границата между живота и смъртта. А сега да си спомним, че сме възпитани, интелигентни млади хора и да се извиним на нашите баби и дядовци, че току-що ги оприличихме на гладни зомбита. Или пък не?"
Цялото ревю: https://vibes.bg/niama-zakoga-na-andr...
"ко за момент забравите добрите маниери и даденото от родителите ви възпитание, чиито основи се крепят върху уважението към възрастните хора, то безпроблемно бихте могли да направите успешна съпоставка между старите хора в България и живите мъртъвци от касовия американски сериал The Walking Dead, който може да се похвали със сериозна фенска маса и у нас.
Така де, и в двата случая, независимо дали говорим за средностатистическия български пенсионер, или за поредното зомби, чийто череп Рик Граймс разцепва на две с наостреното си мачете, наблюдаваме лутащи се без ясна посока лъкатушещи създания, с празни погледи и изпържени мозъци, стоящи неясно къде в границата между живота и смъртта. А сега да си спомним, че сме възпитани, интелигентни млади хора и да се извиним на нашите баби и дядовци, че току-що ги оприличихме на гладни зомбита. Или пък не?"
Цялото ревю: https://vibes.bg/niama-zakoga-na-andr...
October 9, 2023
Силна, ударна и много добра книга.
Екшъна започва от първите страници и преминава в едно щуро приключение с доста поуки и морали. В края автора ти хваща сърцето ти, изтисква го и си прави Bloody Mary. Наистина добра книга.
Екшъна започва от първите страници и преминава в едно щуро приключение с доста поуки и морали. В края автора ти хваща сърцето ти, изтисква го и си прави Bloody Mary. Наистина добра книга.
January 10, 2025
Много " гаменска" книга- хареса ми историята, старчетата и това, че хем няма за кога , хем никога не е късно- да направиш добро, да се обадиш на приятел, да го изживееш тоя живот. Краят ми беше .... истински
June 12, 2018
Вълнуваща история и силни и твърди характери.
Много важно нещо, което не трябва да се забравя — надежда винаги има!
Много важно нещо, което не трябва да се забравя — надежда винаги има!
August 10, 2022
Лубрикант за душата 😉
March 4, 2016
"Няма закога" на Андрей Велков - забава и само толкова.
Ето и ревюто ми за тази книга:
Поздравления за избора на темата и за нереалистично героичното представяне на старците.
Персонажите. Персонажите в книгата са много симпатични старчета - истински сладури. Велков е успял да изгради образите им така, че те са пълнокръвни и живи пред очите на читателя.
Самобитният стил на автора. Недостатъците на книгата, които ще изброя по-долу, могат да бъдат простени само в контекста на самобитността на този автор. Той е ходеща машина за сюжети, безспорно ярка личност с ярко изразен стил.
Сега се надявам авторът да не ме заколи след това, което ще напиша. Припомням, че това е само мнение - и то на жена, която нищо не разбира от мъжкия свят.
Българският старец. Той в тази книга за мен беше представен пожелателно, малко реваншистки пожелателно. Да, засягат се теми, които са много актуални в съвременното битие на българския старец, но тъй като отглеждам един такъв, който е на 84 години, мога да твърдя, че личностите на тези хора са многопластови, точно като на всички нас. Те имат своето геройско минало, но са жалки в много други отношения. Никъде не видях така характерната страхливост у старчетата – да не би да падне да си счупи нещо, да не би да остане гладен, да не би да бъде изоставен. Нямаше нищо и за досадността, толкова характерна за възрастта им. Добре представен беше факта, че не ги забелязваме, че те са като ходещи невидимци. Това ми хареса.
Отмъщението. През цялото време имах усещането, че книгата е писана от човек, който има да отмъщава на съвременния свят и ако му бъде дадена възможност, ще натъмани такава поредица от отмъщения, които ще са успоредни по своя интензитет, насоченост и характер – точно като гънките на добре надиплено перде. Тази еднаквост на моменти доскучава заради предвидимостта на героите. Да, случките определено са интересни – но за разказ на маса, отрупана с халби бира. В книгата всеки, който се подиграе със старчетата е наказан, а в живия живот това съвсем не е така. От тази гледна точка нереалистичността ми дойде в повече. Имах усещането, че авторът иска да получи възмездие, а не цели да представи нещата, както всъщност са.
Диалозите. Там нещата наистина загрубяват. Дядовците се повтарят – нещо, което може да бъде разказано в страница, се разказва в пет. Единственият разнообразяващ фактор е в това как дядото точно ще го каже следващия път, ама така че хем ще е казал същото, хем ще е използвал нова жаргонна дума.
Авторовата реч. Героите на автора са пълнокръвни личности, но Велков не е успял да се оразличи от тях. В авторовата реч става ясно без и една секунда мислене на чия страна е. В това няма лошо, но тази позиция прелива до такава степен с речта на героите, че читателят се губи кой всъщност говори, когато никой от старчетата не го прави. Велков борави със същата лексика, с каквато и героите – нещо крайно недопустимо в писането.
Еднопластовост на героите. Желанието за справедливост е толкова ясно изразено в главите, авторът така се старае лошите да си получат заслуженото, че няма многопластовост в тяхното представяне. В тази книга добрите са си добри, а лошите – лоши, което страшно напомня на американските уестърни.
Кинематографичният подход. Отстрани изглежда така все едно книгата е писана при свалянето на сцени от филм. Велков вероятно живо си е представял картините и след това ги е описвал. Не ги е творял по време на самото писане. В това няма лошо, но кинематографичният подход все още не е литература за мен.
Като цяло книгата е забавно леко четиво. Става за плаж, но има още много да се работи, докато се превърне в размазваща.
Ето и ревюто ми за тази книга:
Поздравления за избора на темата и за нереалистично героичното представяне на старците.
Персонажите. Персонажите в книгата са много симпатични старчета - истински сладури. Велков е успял да изгради образите им така, че те са пълнокръвни и живи пред очите на читателя.
Самобитният стил на автора. Недостатъците на книгата, които ще изброя по-долу, могат да бъдат простени само в контекста на самобитността на този автор. Той е ходеща машина за сюжети, безспорно ярка личност с ярко изразен стил.
Сега се надявам авторът да не ме заколи след това, което ще напиша. Припомням, че това е само мнение - и то на жена, която нищо не разбира от мъжкия свят.
Българският старец. Той в тази книга за мен беше представен пожелателно, малко реваншистки пожелателно. Да, засягат се теми, които са много актуални в съвременното битие на българския старец, но тъй като отглеждам един такъв, който е на 84 години, мога да твърдя, че личностите на тези хора са многопластови, точно като на всички нас. Те имат своето геройско минало, но са жалки в много други отношения. Никъде не видях така характерната страхливост у старчетата – да не би да падне да си счупи нещо, да не би да остане гладен, да не би да бъде изоставен. Нямаше нищо и за досадността, толкова характерна за възрастта им. Добре представен беше факта, че не ги забелязваме, че те са като ходещи невидимци. Това ми хареса.
Отмъщението. През цялото време имах усещането, че книгата е писана от човек, който има да отмъщава на съвременния свят и ако му бъде дадена възможност, ще натъмани такава поредица от отмъщения, които ще са успоредни по своя интензитет, насоченост и характер – точно като гънките на добре надиплено перде. Тази еднаквост на моменти доскучава заради предвидимостта на героите. Да, случките определено са интересни – но за разказ на маса, отрупана с халби бира. В книгата всеки, който се подиграе със старчетата е наказан, а в живия живот това съвсем не е така. От тази гледна точка нереалистичността ми дойде в повече. Имах усещането, че авторът иска да получи възмездие, а не цели да представи нещата, както всъщност са.
Диалозите. Там нещата наистина загрубяват. Дядовците се повтарят – нещо, което може да бъде разказано в страница, се разказва в пет. Единственият разнообразяващ фактор е в това как дядото точно ще го каже следващия път, ама така че хем ще е казал същото, хем ще е използвал нова жаргонна дума.
Авторовата реч. Героите на автора са пълнокръвни личности, но Велков не е успял да се оразличи от тях. В авторовата реч става ясно без и една секунда мислене на чия страна е. В това няма лошо, но тази позиция прелива до такава степен с речта на героите, че читателят се губи кой всъщност говори, когато никой от старчетата не го прави. Велков борави със същата лексика, с каквато и героите – нещо крайно недопустимо в писането.
Еднопластовост на героите. Желанието за справедливост е толкова ясно изразено в главите, авторът така се старае лошите да си получат заслуженото, че няма многопластовост в тяхното представяне. В тази книга добрите са си добри, а лошите – лоши, което страшно напомня на американските уестърни.
Кинематографичният подход. Отстрани изглежда така все едно книгата е писана при свалянето на сцени от филм. Велков вероятно живо си е представял картините и след това ги е описвал. Не ги е творял по време на самото писане. В това няма лошо, но кинематографичният подход все още не е литература за мен.
Като цяло книгата е забавно леко четиво. Става за плаж, но има още много да се работи, докато се превърне в размазваща.
April 11, 2016
Един наистина необикновен роман, който ни среща с три яки старчета, които са твърдо решили да сритат живота там, където той ги рита през последните шест десетилетия. Много добра история на Андрей Велков с наистина забавен и пленяващ сюжет. Причината да не дам четири "звездички"? Ами просто нещата се случват толкова вихрено и бързо, че ми е трудно да повярвам, че Стефан, Александър и Теодор са наистина трима старци на преклонни осемдесет и нещо години. Странно, но на мен най-много ми допаднаха Буцата и Ягодата - двамата странични герой, които имаха своя безспорен чар.
Романът се чете бързо, грабва и не оставя до последния момент.
Велков вече ме спечели за свой читател и със сигурност следващия път ще се огледам в книжарницата за другите му книги.
Романът се чете бързо, грабва и не оставя до последния момент.
Велков вече ме спечели за свой читател и със сигурност следващия път ще се огледам в книжарницата за другите му книги.
Displaying 1 - 17 of 17 reviews