„Властелини на небето“ от Ангъс Уелс е от онези стари, класически фентъзи произведения, които са въплъщението на възприятието за жанра – дракони, магия, малко наука, воѝни и доброто винаги побеждава. То е абослютната противоположност на мрачните Мартин, Абъкромби, Лоурънс, Хоб. До някаква степен дори бих възприела Дейвиът като първоизточник на Квоте (на Ротфус), но без мрачната отежнелост вследствие на изборите си. Дейвиът е идеалният главен герой – той не греши, прав е, и двете книги го изграждат като идеалният Разказвач – всъщност бард с бойни способности и още нещо. Любимата му е недостижима – магьосница, обречена да защитава Дхарбек с живота си. Допълнително към невъзможната им любов се преплита войната с Небесните господари, която изпива силите на магьосниците. Всъщност погледнато от по-обща гледна точка книгата разглежда още един проблем – расизмът или трудността на човек да приема различните от него. И ако и в реалният свят можеше този проблем да се реши с решението от книгата, мисля, че расизмът щеше да е отдавна отмрял (не само между расите, но и на другите нива, където съществува). Книжките са приятни за четене, разтоварващи, увличащи. Един може би минус и то си е за мен, а не за книгите – закъсняла съм с четенето им. Времето им за четене е в момента на изграждане на човешките възприятия за добро и лошо и за правилно и неправилно, т.е. аз ги чета с около 15 години по-късно (причината да им дам 4 звезди, а не 5 колкото заслужават в реалност). Но определено бих ги препоръчала на подрастващите около мен.