Австралийско стихотворение

Скалъпен бар. Ехиден барман –

ехидна по душа и вид.

Долива. Дава вид, че вярва.

Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил

думти по масата с юмрук.

– Тук предостатъчно съм бил!

Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,

без сродна родствена душа,

и сам си давам обещания,

които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,

но не предлага кой знай колко.

Не ми се вярва да загина

от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.

Веднъж изядох географ.

Потеглям. Гълъбите вдигам

и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,

ще бъда по-добре от тук.

Ще се замогна. Ще заякна.

Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!

Да пипне – на! – който не вярва.

Моментът заслужава мента…

Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко

засъхналите празни чаши.

И барманът, подсмихнат тънко,

долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,

единственият му клиент

мърмори нещо замъглено

за път, за мента, за момент.

На континента зле населен

да си ерген си е проблем.

Наблизо няма път, ни село,

а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът

кълне се, че го чака път,

и пуска корени, безсилен,

и само дните си вървят.