Как пишем и говорим?

Представената статия е от бившата служителка на ПГЕЕ-Пловдив Иванка Динкова. В политиката на наскоро починалия предишен директор на ПГЕЕ беше непрекъснатото развитие на кадрите в поверения му техникум („професионална гимназия“). Благодарение на тази политика служителката му Иванка Динкова завърши степен „бакалавър“ по български и руски език с отличен успех. Независимо от съпротивата на новото ръководство на ПГЕЕ тя успя да завърши и магистратура по „Актуална българистика – литературоведски профил“. Въпреки този свой успех тя не се надява, че може да се върне в училището като учителка по български език - въпреки че е е работила в ПГЕЕ около двадесет години и го счита за втори свой дом.
И отново за правописа и правоговора
При пряката ми работа и в следствие магистратурата ми по български език и литература забелязвам, че проблемите за правописа и правоговора според мене се пренебрегват много. За забелязване е, че в предаването за култура по БНТ 1 се появяваше известният проф. Владко Мурдаров и обръщаше внимание на широката аудитория как се говори и как се пише правилно. За пренебрежението към книжовния български език личи по това, че дори културното предаване на БНТ 1 престана да го кани вече около шест месеца.
Не става въпрос за „бозата“ във фейсбук, където неграмотността е очевидна: използва се „шльокавица“; пише се "Ас изкам“… и други подобни големи грешки, които не правят впечатление и дори се получават написани постове и се разменят постове и коментари, написани още по–неграмотно. Няма да стане въпрос и за пунктуационните грешки, за стила и неизползването на лексикалното богатство на езика ни. Настоящите бележки също нямат претенции за пълноценен обзор. Отново повтарям че става въпрос за лични наблюдения върху неграмотността на част от хората, в чиито задължения е включено писането. Ще стане въпрос и за това как се изписват имената на някои улици, рекламни надписи и табели. Да започна оттук.
Например пощенските служители знаят точно как си изписват имената на улиците, които обслужват. По–голямата част от писмата от частни податели също са с вярно написани названия на улиците. Системни грешки в това отношение има при писмата от институции, фирми и т. н. Например: „Данаил НИКОЛОВ“ вместо „Данаил Николаев“, „Жан ЖУрес“ вместо „Жан Жорес“, „Презвитер КУЗМА“, че даже „Презвитер КУЗМАН, вместо „Презвитер Козма“. „Генерал Кюркчиев“ доста често се изписва като „Генерал ЧУРКЧИЕВ“. Стига се дотам, че известният на всички ни Алеко Константинов, в рекламни книжки с адресна доставка е написан като Алеко КОСТАДИНОВ. „П. СЛАВЕЙКОВ“ може да се тълкува и като „Пенчо Славейков“ и като „Петко Славейков“. И двете улици съществуват в един и същи град. За коя улица тогава е адресът? „Трайко Китанчев“ доста често е преименувана на „ТРАЙЧО Китанчев“, а улица „Божур“ се среща и като „БОНЖУР“.
Преди няколко години, при изписване на моя близка от болницата, момичето, което набираше епикризата на компютър, попита, дали Мануш се пише с Ж или Ш. Горкото, явно никога не беше срещало името Мануш войвода!
Кои са хората, които пишат адресите? Предполага се, че на такива длъжности се назначават хора с богата езикова и обща култура. И разбира се, човек не може да знае имената на всички местни и световни исторически личности и географски местности, но със съвременните технически средства веднага може да се направи справка, когато името не е добре познато. Дали се касае за незнание или грешно пренасяне, неграмотността е явна. Това говори за тежък не само образователен, но и нравствен проблем. Може ли такива хора да имат претенция, че са интелигентни? Може ли на такива „интелигенти“ да се предоставят права и възможности да боравят с документи и да осъществяват комуникации чрез кореспонденции?
Дразнещо е, че напоследък се появи така нареченото „мекане“ - поставяне на окончание –МЕ вместо просто –М. Правописно и правоговорно правило за глаголите е: ако в единствено число глаголът завършва на –М, само тогава формата в множествено число се налага да е с окончание –МЕ, за да се различават. Ето защо правилно е: „пеем“, „свирим“, „купим“, „отидем“, защото в ед.ч. са: „пея“, „свиря“, „купя“, „отида“ (т.е. в ед.ч. не завършват на „М“).
Българските политици са имунизирани от чувството за неудобство, но за сметка на това пък блюдолизието го владеят в съвършенство. Как иначе да си обясним, че премиерът и министрите му масово допускат тази граматическа грешка.
Трагичното е някои телевизионни водещи и политически коментатори също започват да „-МЕ“-кат.
Това повсеместно използване на такова паразитно „Е“ може да доведе до задължителното му вкарване като норма в книжовния език.
Какво да кажем за търговците? След демократичните промени, когато масово се внасяха автомобили, по магазините за резервни части за тях, навсякъде се мъдреше надписът „ЛАЙСНИ за автомобили“. Никой от гореспоменатите търговци не си беше направил труда дори да провери как се пише предлаганият асортимент. Правилно е да се пише лайстна, мн.ч. лайстни. Думата има немски произход – Leiste. Тук става въпрос за собствен бизнес и едва ли липсва старание. По време на първоначалното забогатяване при промяната на обществения строй, предполагам, са изплували не най-грамотните, а най-приспособимите (които не е било задължително да са много грамотни). Характерно за успелите по този начин е че са безкритични към себе си и не разбират значението и стойността на познанието и грамотността. Просто незнание. И незнание за незнанието. Правилно е да се пише лайстна, мн.ч. лайстни. Повтарям, думата има немски произход – Leiste.
Младата собственичка на цветарски магазин, самоуверено сложила надписа „БРАШЛЯН“ се оказа съобразителна и след направена забележка, бързо си поправи грешката. го смени с вярно написания след направената забележка. И все още по рекламните брошури можем да срещнем „ОТВЕРКА“, вместо „ОТВЕРТКА“ - но по–големите вериги магазини вече се коригираха. рекламират коректно.
Древногръцкият философ Аристотел е казал, че знанието е кръг и колкото повече се разширява, толкова по–голям е допирът му с незнанието. Или простичко можем да кажем, че колкото повече знае човек, разбира колко много не знае. Но когато кръгът си стои точица, няма как човек да разбере че толкова много не знае.
Много от читателите ще сметнат, че въпросът не е от съществено значение.
„Голяма работа“ – ще кажат някои. След като пишещите и тЕзи, чиИто личен интерес зависи от написаното, какво остава за останалата част от хората? Трябва ли да се пренебрегва този въпрос? След като винаги може да се направи проверка, защо трябва да се продължава със системните грешки?
Автор: Иванка Динкова
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.