Неща, които не се побират в куфар

Неща, които не се побират в куфар by Enrique Criado

My rating: 3 of 5 stars


Като забележа нова книга за Конго в книжарницата, не се въздържам да я грабна! Още повече, ако е преведена на български, което е голяма рядкост. В случая – от испански. Енрике Круедо е бил млад испански държавен служител, когато колелото на дипломатическата фортуна го е из/за-пратило в Киншаса. С юрисдикция и в съседен Бразавил. Факт, подходящ за състезания по куизъм (викторини, рус.) е, че столиците на двете Конгота са двете най-близки съседни столици в света. Усещането обаче да пресичаш от едната в другата с претъпкан до над козирката древен ферибот или със също токова древна такси моторница за випове не можеш да го изживееш на викторина, а само - на място. И после да го разкажеш. Приключения с бомби, стрелби, опити за държавни преврати, взривени погреби, отвлечени кораби, спасяване на заложници, оцелявали на червеи и същевременно уреждали полеви болници за похитителите си, полети с руски транспортни самолети с пламтящи двигатели и вентилационни системи, футболни мачове с трафиканти на оръжие и сини каски не липсват. Не липсват и сватби, и погребения.

Авторът няма претенции неговите приключения да са от класата на спускалите се по цялото течение на реката от Кисангани до Киншаса, като преди това са се добрали до Кисангани по суша от брега на Индийския океан професионални авантюристи и пътеписци (а преди тях – пионери и колонизатори). Пътеписните глави на книгата не стигат по-далече от прохладните (доколкото може да се намери прохлада в екваториалния климат) вирове под водопадите на уикенд разстояние от бившия европейски квартал на Киншаса Ла Гомб.

Интересни са историческите справки за някои ключови събития, свързани с възхода и падението на режима на Мобуту Сесе Секо Куку Нгбенду ва за Банга: боксовият мач между Мохамед Али и Джордж Форман, когато народът викал за по-малко африканеца, защото по-африканецът слязъл от самолета с колониална порода зло куче през 1974 и окуражените от самия диктатор погроми от изгладнялата армия в Киншаса през 1991 (които като обществен ефект са сравними с бомбардировките в София през 1944). Поздравления получава за достатъчно информативното резюме в само една глава на събитията и (поне) двете конгоански войни, разпалени в Източно Конго след руандийския геноцид от 1994 и прераснали в общоафрикански. Излиза, че и двамата сме чакали в напрежение – той в Киншаса, аз в Гома (в полите на вулкана Нирагонго) - какви вълнения, в каква посока и с каква доза насилие ще произлязат около президентските избори, декември 2011. Излиза, че правилно съм преценил, че ако президентът Кабила задържи властта, което е по-вероятната развръзка, по-напечено ще е в Кинашаса, където не е племенната му родина. Беше ми убягнал тогава фактът, че изборите са финансирани от международната общност по липса на други наддавали за конгоанската демокрация. А съвсем е нямало откъде да науча, че от всички неутрални наблюдатели точно Испания се е оказала въвлечена в предизборната кампания като страна, подкрепяща една от страните. След като отрекла, че високопоставен кадър на другата е убит от радикални политически емигранти в Барселона.

Най-ценните за мене глави са представящите музиката, танците и културата на забавление на конгоанците. Запознах се например с панафриканската поп звезда Фали Ипупа и с пробилата на световно ниво група обездвижени от детски паралич музиканти Стаф Бенда Билили. Папа Уемба си го знаех, без да съм осъзнал, че е си е създал име с високопрофилна мабанга – достигналия съвършенство в Конго венцехвалебствен жанр популярна музика.

Което ме подсеща, че ако ме беше питал авторът, щях да му кажа да не се изненадва, ако в Африка сред черните племена се обръщат към него уважително с „татко“, макар и да не е навършил 30. За сравнение – някои бели племена южно от река Кунене биха предпочели обръщението „чичо“, но биха поизчакали да порасне с поне още 10 години. Нито да остава в недоумение как хора, които не могат да си позволят дом, по-добър от тенекиена колиба с азбестов покрив, влагат цялата си енергия и спестявания в изрядно елегантно облекло като за гала вечеря с черни папийонки. С тази разлика, че вкусовете на конгоанците на тема папийонки (и цели костюми барабар с обувките) покриват целия спектър на дъгата. Тази субкултура се наричала сапьори (sapeurs от Société des ambianceurs et personnes élégants) и срещите с нея на всевъзможни места в града – от зарзаватчийски и знахарски пазари до елитни и елитеещи се нощни клубове оставят у мене най-яркото впечатление сред прочетеното в книгата.

Малко е пресилено внушението, че е преведена на български, не само защото е писана в България (в испанското посолство), ами защото нашият и конгоанският начин на живот и мислене имали повече допирни точки, отколкото сме били подозирали. Ходенето за щяло и не щяло на врачки е пример в тази насока. Но все пак, като чета историите за пътниците, които свалили самолет по редовна линия, панически изнасяйки се в предната част на салона, след като от ръчен багаж в задната изпълзял крокодил; или за управителя на национален парк, който в името на защитата на природата поискал от посланиците на Европейския съюз да го снабдят с калашници и гранатомети; или за монахинята, която ровела в регистрите на затворите за затворници с изтекли присъди, че да ги пуснат, защото на никой от администрацията не му се занимавало; си мисля, че имаме още много път да извървим, преди да ги стигнем конгоанците.



View all my reviews