Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.
Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли
с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.
Аз така съм свикнала малко да се плаша,
с мъничките ужаси във играта наша,
със опитомяването на таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми,
че не бих помисляла да си сменям къщата.
Щом ще са чудовища – нека да са същите.
Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,
любовта отчаяна, на тъгите блатото,
вечното объркване в лабиринт човешки,
грешките, затрупани със по-нови грешки,
тъмното във стаята, сгушена и тясна,
чувството, че няма как още да порасна,
че съм омагьосана в сигурно леговище
с моите си собствени тайни и чудовища.