Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 25

В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_)“: По-желани корици; Малкото четене

Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

Вече ви представихме предложенията, които получихме в Копнежа за корица. По-долу ще видите кои от тях По-желахме.

Ще видите и нов откъс от антологията. Този път съм избрал глас, който ще ви разсмее. И мимоходом, полекичка, без да ви се натрапва… Не, няма да го издам. Не ща да ви се натрапвам.

Освен за да напомня: до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Разцъфващо четене!

Връчваме и поощрителна награда:

 

~

из „По Е-3 за 23“

Димитринка Ненова

 

Човече, ако някой ми беше казал, че точно на мен ще ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от десети „а“, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си екопътеки за не знам си къде на майната си. Е, аз на майтап я фраснах лекичко по челото, пък то цайсите ѝ изхвърчаха и се потрошиха на сол и… стана една дебела, и то седмица преди края на учебната година…

Абе не ме изключиха, обаче баща ми дойде в Английската за първи път, откакто сам той я е завършил преди сто години, и… кофти, яко загазих, щото бащата е капитан на кораб и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, точно пред него взе че проходи и всички „ох“, „ах“ и „бащичко“, а мен, откакто бебето се роди, вече никой не ме забелязва – само „дай“, „донеси“, „изхвърли“…

Пикльото бил „подобреният вариант“, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гаден и пъпчасал – не че го казват на глас, но аз си го знам… Е, беше ми се насъбрало, беше ми писнало и аз така, първосигнално си го изкарах на оная, дроплата, де… Майка ми – рев по цял ден, виновна, че ме била „изпуснала“, бебето квичи, а баща ми ме застрелва с поглед и аз съм в общи линии наясно, че ще ми се стъжни животът, щото, когато си е вкъщи, няма хън-мън. Те и затова от корабните агенции все него търсят за дългите рейсове – щото е бетон и думата му на две не става…

Обаче и директорката се заяде и каза, че съм на косъм и много ми се събрало, пък съм само в девети. И аз к’во – навеждам глава, сумтя и тъпча на едно място като бик… После онзи резил да се извинявам на зубърката, и то пред майка ѝ и баща ѝ. После вкъщи пет дена гробно мълчание: баща ми влиза – излиза, отива – връща се, рови в Интернет, мама гони бебето, щото то като бясно тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз: без мобилен, без Скайп, без телевизор и без слушалки – чистак гол: първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото усещам смерч и съсипня. Освен това нашите две вечери ходят някъде и се прибират късно, ама с настроение, а аз – черен роб – гледам дребния, пък на него му никнат зъби и сменям нонстоп памперси. Схващаш ли? Обаче една нощ спя и чувам „Ставай“, гледам: пет без десет, до мен раница, дрехи и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на баща ми, а той: „Няма страшно. По-бързо, че долу чакат“. Ама кой чака? – „Ще разбереш.“ А майка ми, зациклила като грамофонна плоча, повтаря: „Слушай татко си и умната – не си бебе“. Е то е ясно, голяма мъдрост изрече, пък и се опитва да ме целува.

Аз, набрал като цирей, отварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и казва: „Заето – ти си отзад“, и аз сънен отварям задната врата и… ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и търкам очи, щото там седи онази дропла с цайсите и ми казва: „Добрутро“. И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче баща ми мята белтъци и аз сумтя, и с милион въпроса на езика, но с инат на замръзнал динозавър, мълча, и потегляме неизвестно в к’ва посока…

Половин България спах и мълчах, но най-вече слухтях к’во си говорят баща ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкоз тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела… Пък аз не съм задавал толкова въпроси на баща ми през целия си живот, а той, няма да си кривя душата, е изръшкал всички океани и морета по света и вече два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати… Чак ме хвана яд, че онази става толкова гъста с родата, обаче явно само аз не знам къде отиваме, и си трая…

Спряхме, хапнахме, пикахме и пак потегляме. И аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от десети „а“: „Ти що си тука?!“, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира (че тя не била толкоз грозна): „Познай“ – и се хили, обаче не гадно, ами така… нормално. И пак се возим, и тя пита ли пита, сякаш биографията ѝ е бедна. Обаче не е – щото от разговора ѝ с баща ми и чичо научавам, че тая, каката – Рени от десети „а“, спечелила конкурс и ще ходи през есента в Америка за една година, свирела на флейта, тренирала тенис и освен английския праскала немски, чешки и руски. Как стават тия работи, бе. Обаче мълча и мислено цъкам, щото минаваме покрай табелата на Плевен и аз съвсем изперквам, когато разбирам, че чичо ми трябва да се прибере сам, като си свърши работата в Берковица… После пак почивка, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пеша ще се връщаме по маршрута Ком – Емине. Моля?!

Аз не съм тъп, учил съм география на България, и то на английски, як съм, пич, обаче забивам като стар лаптоп, щото знам, че през деня минахме над 400 километра с джипа, пък пеша… айде бе, не на мен. Че аз по-дълго от нас до дискотеката пеша не съм вървял… Обаче всички сериозни и май няма майтап! Леле! Тия са изперкали…

Чичо каза: „Чао. Умната.“, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене… Бащата обяснява просто и бавно като на чукча в мол какво предстои, гледа само мен, щото на Рени явно всичко ѝ е ясно и не ѝ е за първи път, вади два чифта дахщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз: „не-не“, обаче – да, и поемаме към връх Ком. Първо се перча и правя едни великански крачки, после до върха само пуфтя като парен влак и се потя като мандарин след чаена церемония и едва смогвам да псувам наум. Допълзявам двайсет минути след тях на върха и… к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо голямо!

Камънак, голо, един паметник на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: „Оттук окото волно прегради не намира. / Вселената пред мене покорно се простира. / Душата гордо диша. От тия планини / умът към нещо светло, голямо се стреми“. Айде бе! Смешки! Е, хубаво, де – гледка. Е, добре, де, и слепият вижда оттук Берковица, Монтана… и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много важно – традиция, даже няма къде да се изпикаеш… Абе още съм бесен, ама взимам два големи камънака, да си чукам главата с тях. Как пък не – ще се снимам, ама айде от мен да мине. Обаче готино е – това наум, разбира се – и мама да беше тук със ситния… Да, бе, само те ми липсват… май съм слънчасал…

И после едно спускане… на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят цайсите ѝ пак. Довлякохме се вечерта до хижа „Петрохан“, тръшнах се на леглото и чувам в просъница: „Утре в пет“… Да, бе, да. Обаче стана точно така и въобще ми се губят следващите три дена – усещам само мускулна треска и адска болка в гърба от раницата: това хижа „Пробойница“, някакви Тодорини кукли и скали разни Лакатнишки, хижа „Тръстена“ и мостът над Искър, дето щях да падна, тотално ми се губят. Обаче баща ми и Рени – пей сърце, въобще не ми обръщат внимание и крачат като за Великото преселение на народите.

Едва след като се събудих на хижа „Лескова“, се почувствах донякъде бял и вече можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми разказаха играта: срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи: готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината където им кефне – нито потене, нито зор. Обаче баща ми каза, че за да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота; и сякаш съм впрегатно добиче, ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори…

(Другото – в антологията. )

 Туристически маршрут Ком – Емине: българската част от Европейския маршрут Е-3, символично свързваща Атлантическия океан с Черно море. – Б.а.

В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_)“: Малкото четене

Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина )“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви предлагам нов откъс от „Зелени разкази (ама наистина)“. Негов автор е Дейвид Брин, чиято поредица за Ъплифта лично за мен беше първата среща с екосистемно мислене в космически мащаби – и ме тласна сам да мисля по-обхватно и отговорно. „Справедливост“ е част от романа Earth, която може да се чете самостоятелно. Препоръчвам ви горещо целия роман… а някой ден дори ще си публикувам осемте страници записки защо.

Напомням: до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Раззеленяващо четене!

~

из „Справедливост“

Дейвид Брин

Превод: Елица Баховска

Редакция: Калин М. Ненов

 

Докато отрядът скачаше от камиона и се подреждаше зад ефрейтор Ву, Роланд опипваше пластмасовия приклад на пушката си. Устата му беше пресъхнала, а ушите му още пищяха от алармата, която ги беше изтръгнала от изтощена дрямка само преди час.

Кой би си представил, че ще ги повикат на истински набег? Това определено нарушаваше рутината на Основното обучение – безсмислено тичане из плаца, стоене мирно, докато сержанти крещят обиди, викане на „Да, сър!“ и после още тичане до откат. Разбира се, записите, с които подготвяха новобранците, обясняваха защо е всичко това.

„… Новите попълнения трябва да преминат през интензивно стресово обучение, за да се откъснат от цивилните си порядки и да възприемат поведенчески модели за военна служба. Правата им не са потъпкани, а само доброволно подтиснати, за да се развият дисциплина, координация, хигиена и други ползотворни умения.“

Само доброволци, които разбираха това и писмено се отказваха от правата си, се присъединяваха към Мироопазващите сили, така че Роланд беше знаел какво да очаква. Изненада го това, че изобщо го приеха, въпреки посредствените му оценки в училище. Може би, мислеше си, тестовете на Мироопазващите в крайна сметка не бяха непогрешими. Или пък бяха разкрили нещо за Роланд, което така и не бе видяло бял свят у дома в Индиана.

„Със сигурност не е интелигентност. И не съм водач. Никога не съм искал да бъда.“

В свободните си моменти (цели три, откакто бе пристигнал в Тайван за обучението) Роланд си блъскаше главата над въпроса и накрая реши, че всъщност хич не го засяга. Щом офицерите знаеха какво правят, това му стигаше.

И все пак такова повикване на сурови попълнения за нощна мисия не му вдъхваше доверие.

„От каква полза ще са новобранци като нас в бойна операция? Няма ли само да се пречкаме?“

Отрядът му се втурна покрай внушителен ароматен жив плет, воден от звука на хеликоптери и болезнения блясък на прожектори. Ръката на Роланд се хлъзгаше върху приклада от избилата пот и това го караше да стиска още по-здраво оръжието. Сърцето му биеше лудо, докато наближаваха мястото на действието. И все пак Роланд беше сигурен, че не се страхува да умре.

Не. Страхуваше се да не се издъни.

– Такка казва, че са еко-откачалки! – прошепна задъхано новобранецът до него. Роланд не отговори. През последния час му беше писнало от догадки и клюки.

Ново-геянски екстремисти са взривили язовирна стена, беше предположил някой.

Не, идело реч за нелицензирана генна лаборатория, беше оспорил друг. Или може би нерегистрирана държавна бомба – скрита в нарушение на Риоския договор…

По дяволите, никоя от хипотезите не изглеждаше като причина да се викат новобранци с жълто около устата. Трябваше да е наистина гаден проблем. Или пък нещо, което Роланд още не разбираше.

Той наблюдаваше друсащата се раница на ефрейтор Ву. Дребният китаец носеше двойно повече от всеки от тях и въпреки това очевидно съзнателно се бавеше заради мудните новобранци. Роланд усети, че му се иска Ву да раздаде амунициите сега. Ами ако попаднеха в засада? Ами ако…?

„Не знаеш нищо още, кретен такъв! По-добре се моли да не раздава амуниции. Половината от тези мамини синчета, тичащи зад теб, не могат да различат пушките от задниците си.“

Ако трябваше да е честен, Роланд предполагаше, че и те си мислят абсолютно същото за него.

Отрядът забърза покрай плета по чакълена алея, пухтейки нагоре към ярките фенери. Офицери кръжаха наоколо, втренчени в папки, и хвърляха дълги сенки по ниско окосена ливада, раздрана и съсипана от хеликоптери и магнус-цепи. Нататък по склона, над живописните зелени площи, се издигаше величествено имение. Силуети бързаха покрай ярко осветените прозорци.

Роланд не видя окопи. Така че в края на краищата май нямаше да им трябват амуниции.

Ефрейтор Ву спря отряда в безредна формация, когато едрата сърдита фигура на сержант Клайнеман изникна от нищото.

– Накарай ревльовците да струпат оръжията до цветните лехи – обърна се Клайнеман към Ву на стандартен военен английски. – Избърши им носовете, после ги води отзад. ЮНЕПА имат да им дават работа. Ш’се спра’ят… и маймуни биха успели.

Всеки новобранец, който вземаше подобни приказки присърце, беше глупак. Роланд просто се възползва от паузата, за да си поеме дъх.

– Без оръжия? – промърмори Такка, докато трупаха пушките си сред стъпканите невени. – Какво да ползваме тогава? Голи ръце?

Роланд сви рамене. Спокойните пози на офицерите му бяха подсказали, че това не е база на терористи.

– Си’урно – предположи. – Ръце и гърбове.

– Насам, ревльовци! – викна Ву без никаква злоба и със съвсем леко, внимателно премерено презрение. – Хайде! Време е да спасим света! Отново!

През ярко осветените прозорци Роланд зърна богати мъже и жени, облечени в блещукащи дрехи. Почти всичките бяха коренни тайванци. За първи път, откакто бе пристигнал в лагера Перес де Куелар, Роланд наистина почувства, че е в Тайван, почти Китай, на хиляди километри от Индиана.

Прислужници продължаваха да разнасят табли с напитки, а по-тъмната им бенгалска и тамилска кожа контрастираше с бледите тайванци. За разлика от развълнуваните гости персоналът явно не се притесняваше наоколо да е фрашкано с войници и облечени в зелено разсилни от ЮНЕПА. Роланд дори видя една сервитьорка да се усмихва, когато си мислеше, че никой не я гледа, и да се самообслужва с чаша шампанско.

„ЮНЕПА…“ – помисли си той, разглеждайки зелените униформи. Значи, еко-престъпления.

Ву пришпори отряда покрай няколко истински войници, които стояха на пост в размазан боен камуфлаж, с очи, прикрити от мултисензорни очила, които сякаш се стрелкаха и присветваха, отразявайки гневните светлинки на пулсовите им пушки. Пазачите пропуснаха новобранците, без да им обърнат почти никакво внимание, което засегна Роланд повече от обидите на Ву и Клайнеман.

„Ще ги накарам да ме забележат“ – закле се, макар че знаеше, че няма да е скоро. Човек не ставаше като тези пичове за една нощ.

Стръмна рампа се спускаше зад имението. Над нея се издигаше пушек от взривена стоманена врата, която лежеше изкривена на една страна. Жена с пагони на разсилен ги посрещна при зейналия отвор. Чертите на лицето ѝ изглеждаха по-мрачни дори от шоколадовата ѝ кожа, сякаш бяха изсечени от базалт.

– Насам! – тросна се тя и ги поведе надолу по рампата – дълга над петдесет метра – към железобетонен бункер. Когато най-сетне стигнаха дъното, определено не беше очакваната от Роланд четвъртита бронирана плоча. Вместо това той се озова в стая, излязла право от приказка на Шехерезада.

Новобранците ахнаха.

– Да ми го…! – коментира Такка, показвайки колко добре е вникнал в тънкостите на военния английски.

Канакоа, хаваецът, изрази удивлението си дори по-красноречиво.

– Добре дошъл в слонското гробище, Тарзан!

Роланд само зяпаше. Мънички разноцветни отблясъци осветяваха сводестата зала, деликатно подчертавайки блясъка на слоновата кост, кожите и кристалите. От стена до стена се трупаше плячка от пет континента. Повече незаконни богатства, отколкото Роланд някога беше виждал. Повече, отколкото можеше да си представи.

От стелажи във всякакви посоки висяха леопардови кожуси, блестящи боброви кожи, бели лисичи палтенца. И обувки! Огромни купчини обувки, явно направени от мъртви влечуги, въпреки че Роланд не можеше и да си представи кой вид е дал всичко от себе си за кой чифт.

– Хей, Сентериус! – Такка го сръчка в ребрата и Роланд сведе поглед натам, където сочеше японецът.

Близо до левия му крак лежеше луксозен килим: разперената кожа на одрана бяла мечка, чиято ръмжаща муцуна изглеждаше адски ядосана. Роланд стреснато отскочи от блестящите зъби и заотстъпва, докато нещо остро и твърдо не го ръгна в гърба. Той се завъртя, само за да се облещи изумено към цял наръч слонски бивници, всеки с позлатен връх.

– Гея! – ахна.

– Ти го каза – обади се Канакоа. – Леле, обзалагам се, че Нейно светейшеско благородие е абсолютно бясна заради това.

На Роланд му се искаше да не бе споменавал на глас името на Майката Земя. Вярата в нея в крайна сметка изобщо не пасваше на войник. Но Канакоа и Такка изглеждаха точно толкова потресени, колкото него.

– Какво е всичко това? – попита Такка, махвайки към купчината животински останки. – Кой изобщо би искал тия неща?

Роланд сви рамене.

– В миналото богаташите обичали да носят такива гномски боклуци.

– Знам! – озъби се Такка. – Но защо сега? Не е просто незаконно, ами… ами…

– Извратено? Това ли щеше да кажеш, редник?

Обърнаха се и видяха разсилната от ЮНЕПА да стои зад тях, взирайки се над раменете им в струпаната слонова кост. Едва ли беше над четиридесет, но точно сега сухожилията на врата ѝ бяха опънати като тетива и изглеждаше направо древна.

– Елате с мен. Искам да ви покажа нещо, войници.

Последваха я покрай витрини, пълни със закарфичени, хербаризирани пеперуди… с пепелници от лапи на горила и столчета, направени от слонски крака… с вкаменено дърво и блестящ корал, навярно откраднати от някой резерват… та чак до задната стена на изкуствената пещера, където два огромни бивника оформяха висяща арка. Тигрови кожи закриваха нещо като светилище – витрина, изработена от тъмна дървесина и стъкло, в която бяха наредени десетки глинени гърнета.

Роланд видя вени да пулсират по опакото на дланите на разсилната. Новобранците притихнаха, смаяни от омразата, която струеше от нея. Нищо тук долу не ги бе впечатлило и наполовина толкова.

Роланд едва се осмели да се обади:

– Какво има в гърнетата, госпожо?

Гледайки лицето ѝ, той осъзна какво усилие ѝ коства да говори в този момент, и се зачуди дали самият той някога ще се научи да упражнява такъв контрол над собственото си тяло.

– Рогове от… носорози – произнесе тя дрезгаво. – Зъб от нарвал на прах… сперма от кит…

Роланд кимна. Чувал бе за подобни неща. Древните легенди твърдяха, че удължават живота, засилват потентността или влудяват женските сърца. И нито морал, нито закон, нито научно опровержение можеха да откажат някои мъже от тази надежда.

– Толкова много! Трябва да има сто кила! – обади се Такка. Но отстъпи, когато служителката на ЮНЕПА впери мрачно-отчаян поглед в него.

– Ти не разбираш – прошепна тя. – Надявах се да намерим много повече.

(Повече?)

В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_)“: предложения за корица

Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви представяме предложенията, които получихме в Копнежа за корица.

А до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Все повече зелени щрихи!

В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_)“: Малкото четене

Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина )“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от „Зелени разкази (ама наистина)“. Започваме с една от най-младите участнички в антологията – глас от вълната, която идва, за да се погрижи за света ни.

А до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Раззеленяващо четене!

~

Парченца смърт

Мария Белчева

 

– Ла-ла-ла-ла-лаааа… – сирената спря задъхано. – Извинете, госпожо.

– Днес си много разсеяна, Рива.

– Вие ми се свят – тя се понамести на камъка и обърна лице към слънцето. – Репетициите ме изтощават. Вече не се чувствам добре в залива… не заради пеенето, о, простете, знам, че сте най-добрата учителка сред сирените. Мама настояваше…

– Стига, Рива! Това са оправдания – прекъсна я белокосата сирена. Лицето ѝ се беше издължило от строгост. – Млада си. Концентрирай се в това, което правиш.

– Днес подминах стадо риби – каза Рива и се замисли. – Движеха се… не бяха толкова енергични. И цветовете им… те сякаш бяха избледнели.

– Рива! – отсече възрастната сирена. – Няма да слушам това. Утре ще дойда по същото време и се надявам да оставиш фантазията си у дома. Носи само пълното си внимание и желанието да пееш.

Тя почти изпя последното.

– Довиждане – отрони Рива. Погледът ѝ се затича по крайбрежните камъни. Сред тях шаренееха странни предмети. Червени, бели, кафяви… Рива ги беше виждала и в морето, докато плува. Парченца от света на хората: захвърлени от небрежност, забравени или просто непотребни.

„Нямаше ги, когато бях малка. Нямаше ги доскоро… когато хората построиха къмпинга.“

Рива скочи във водата.

„Да, това е! Нещото, което баба нарича боклуци. „Първо ще направят морето безцветно, ще дишаме по-трудно под вода, отколкото навън. После ще изчезнем толкова бързо, че хората няма да узнаят, че ни е имало.“

Рива се гмурна на плиткото и извади нещо жълто и кръгло. Приличаше на чиния, но не беше от камък.

„Ах – тя усети вонята му като тежък шамар. Изпусна находката си. – Морето е в опасност! Трябва да намеря баба.“

 

– Бабо. Бааабооо! Излез, трябва да ти кажа нещо – викаше Рива. – Бабооо…

– Какво има, мила? – старата сирена изплува изпод кораловия риф, в който живееше. – Не си ли на уроци днес? Толкова е рано.

– Имах часове по плуване – Рива сведе глава и остави косата си да се носи по течението на водата. – Видях много боклуци в залива, бабо. Странни неща, шарени, смачкани… има ги по брега и във водата.

– Но, скъпа, сигурна ли си? – възкликна старата сирена. – В тази част на морето водата е чиста.

– Видях ги – настоя Рива. – Държах един от тях в ръката си. И днес… не само днес: откакто къмпингът е тук… Не виждаш ли, бабо? Не усещаш ли? Всичко става както си ми разказвала. Рибите губят цветовете си, водата е мътна, а аз… концентрирам се трудно, едва дишам под вода…

– Това не е някой номер, нали, Рива? – Баба ѝ преметна дългата си коса през рамо, приглади я и я събра в кок. – Ти обичаш да излизаш на брега.

– Не, бабо! Можеш да провериш.

– Добре – старата сирена се замисли. – Беда ни е сполетяла, щом казваш истината. Има само едно решение: заливът трябва да се почисти.

– Но как…

– Не можем да го направим сами – пресече я баба ѝ.

– Ще събера всички сирени. Моите приятелки…

– Не можем да го направим без човек!

– Човек?! – извика Рива. – Но човек… хората не бива да ни виждат. Толкова често ми го напомняш.

– И не е необходимо.

 

– Владооо… К’во става, да не си сляп?

Топката тупна зад него, но той не реагира. Беше се загледал в морето.

– Владо, играеш ли? – извика Краси.

– Чакай малко. Чувам нещо – промърмори той. Момчетата се изсмяха зад гърба му, но го оставиха.

„Слънце и море.

Земя и небе.

Където се спре,

където се спре

мисълта ни волна,

нека да помогне…“

– Какво? – Владо се огледа трескаво. Морето сякаш го мамеше към себе си. Шумът на вълните галеше слуха му. Някаква сила го изпълваше, карайки го да се чувства по-лек.

Цоп – топката тупна близо до вoдата. Момчето се стресна. Беше ударила някаква кутия от сладолед.

– Подай!

– Владо, подай! – викаха приятелите му, които бяха продължили с плажния волейбол.

Той изтича за топката, но се спря.

– Иу! Цялата се е омазала. – Повдигна я с два пръста. – Гадост!

– Избърши я в пясъка – предложи Краси.

Владо избърса топката с усещането, че мислите му отново се втурват към вълните. Този път обаче красотата на залива не докосна сърцето му. Каква красота? Когато беше малък, идваше тук с баща си да събират рапани или да ловят раци.

– Само боклуци – каза си. Заливът беше превърнат в сметище.

„Проектът!“ – Владо се удари по челото и извика:

– Момчета, нали имахме проект по свят и личност?

– Ооо, това ли?

– Чак за края на срока е.

– Имате ли идея? – извика Владо. – Аз знам какво да направим. Ще стане бързо. Ще се отървем от дългото писане… Трябват ни само чували иии… фотоапарат.

– Да не си откачил? – Краси завъртя топката в ръцете си.

– Ще почистим залива – обяви Владо. – Ние тримата. Ще снимаме „преди“, „сега“ и ще подредим снимките в папки. По-добре е от ровене в интернет.

– Супер! – запали се Борко. – Поне ще сме навън.

– Всичкия този боклук?! – изхленчи Краси. – А след два дни пак ще е същото. Напразен труд.

Владо се замисли за момент, после се усмихна хитро.

– Имам идея и за това. Какво ще кажете за утре в единайсет?

– Ок.

– Ще се домъкна, к’во пък – съгласи се и Краси.

 

На другия ден трите момчета излязоха на плажа, облечени в старите си дрехи.

– Не вярвах, че ще бъда чистач някога – мърмореше Краси, но когато Владо му бутна един найлонов чувал в ръцете, той се запали от идеята да го напълни пръв.

Чистиха залива повече от два часа. По някое време престанаха да броят чувалите, които двата контейнера на крайпътния магазин вече едва побираха.

– Ужасно ще се ядосам, ако утре видя кофички и бутилки тук – изръмжа Краси, когато най-сетне седнаха на пясъка за почивка.

– Чакай малко! – Влади стана отново, изтича до скалата и вдигна високо бяла табела с червен надпис. – Снимай и това, Борко! – извика той.

– Еха!

– „Хвърлянето на боклуци забранено! Глоба: 1000 лв.“ – издекламира Краси. – Ау, браво! Как го издейства?

– С фолио и малко плексиглас – усмихна се Владо. – Ще я поставим добре. Ако я махнат, ще сложим нова.

– Нооо…

– Никой не знае кой е написал табелата, нали? – Владо се разсмя на слисаните им погледи.

 

Рива, скрита зад скалата, съзерцаваше играта на момчетата. Имаше начин да остане невидима за човешки очи, но магията на бабиното ѝ заклинание все още не беше напуснала Владо.

„Ще бъде добре, ако ме види, само веднъж“ – помисли си тя. Всъщност ѝ се искаше да надзърне в сините му очи, да му благодари, преди да си тръгнат.

Момчетата ритаха топката, удряха я с ръце и се смееха. Владо се обръщаше назад – натам, откъдето тя надничаше – и все по-често спираше погледа си на скалата.

Дали пък…?

В подготовка за „Зелени разкази (ама _наистина_): Малкото четене

Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина )“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от „Зелени разкази (ама наистина)“. Започваме с една от най-младите участнички в антологията – глас от вълната, която идва, за да се погрижи за света ни.

А до 18 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Раззеленяващо четене!

~

Парченца смърт

Мария Белчева

 

– Ла-ла-ла-ла-лаааа… – сирената спря задъхано. – Извинете, госпожо.

– Днес си много разсеяна, Рива.

– Вие ми се свят – тя се понамести на камъка и обърна лице към слънцето. – Репетициите ме изтощават. Вече не се чувствам добре в залива… не заради пеенето, о, простете, знам, че сте най-добрата учителка сред сирените. Мама настояваше…

– Стига, Рива! Това са оправдания – прекъсна я белокосата сирена. Лицето ѝ се беше издължило от строгост. – Млада си. Концентрирай се в това, което правиш.

– Днес подминах стадо риби – каза Рива и се замисли. – Движеха се… не бяха толкова енергични. И цветовете им… те сякаш бяха избледнели.

– Рива! – отсече възрастната сирена. – Няма да слушам това. Утре ще дойда по същото време и се надявам да оставиш фантазията си у дома. Носи само пълното си внимание и желанието да пееш.

Тя почти изпя последното.

– Довиждане – отрони Рива. Погледът ѝ се затича по крайбрежните камъни. Сред тях шаренееха странни предмети. Червени, бели, кафяви… Рива ги беше виждала и в морето, докато плува. Парченца от света на хората: захвърлени от небрежност, забравени или просто непотребни.

„Нямаше ги, когато бях малка. Нямаше ги доскоро… когато хората построиха къмпинга.“

Рива скочи във водата.

„Да, това е! Нещото, което баба нарича боклуци. „Първо ще направят морето безцветно, ще дишаме по-трудно под вода, отколкото навън. После ще изчезнем толкова бързо, че хората няма да узнаят, че ни е имало.“

Рива се гмурна на плиткото и извади нещо жълто и кръгло. Приличаше на чиния, но не беше от камък.

„Ах – тя усети вонята му като тежък шамар. Изпусна находката си. – Морето е в опасност! Трябва да намеря баба.“

– Бабо. Бааабооо! Излез, трябва да ти кажа нещо – викаше Рива. – Бабооо…

– Какво има, мила? – старата сирена изплува изпод кораловия риф, в който живееше. – Не си ли на уроци днес? Толкова е рано.

– Имах часове по плуване – Рива сведе глава и остави косата си да се носи по течението на водата. – Видях много боклуци в залива, бабо. Странни неща, шарени, смачкани… има ги по брега и във водата.

– Но, скъпа, сигурна ли си? – възкликна старата сирена. – В тази част на морето водата е чиста.

– Видях ги – настоя Рива. – Държах един от тях в ръката си. И днес… не само днес: откакто къмпингът е тук… Не виждаш ли, бабо? Не усещаш ли? Всичко става както си ми разказвала. Рибите губят цветовете си, водата е мътна, а аз… концентрирам се трудно, едва дишам под вода…

– Това не е някой номер, нали, Рива? – Баба ѝ преметна дългата си коса през рамо, приглади я и я събра в кок. – Ти обичаш да излизаш на брега.

– Не, бабо! Можеш да провериш.

– Добре – старата сирена се замисли. – Беда ни е сполетяла, щом казваш истината. Има само едно решение: заливът трябва да се почисти.

– Но как…

– Не можем да го направим сами – пресече я баба ѝ.

– Ще събера всички сирени. Моите приятелки…

– Не можем да го направим без човек!

– Човек?! – извика Рива. – Но човек… хората не бива да ни виждат. Толкова често ми го напомняш.

– И не е необходимо.

 

– Владооо… К’во става, да не си сляп?

Топката тупна зад него, но той не реагира. Беше се загледал в морето.

– Владо, играеш ли? – извика Краси.

– Чакай малко. Чувам нещо – промърмори той. Момчетата се изсмяха зад гърба му, но го оставиха.

„Слънце и море.

Земя и небе.

Където се спре,

където се спре

мисълта ни волна,

нека да помогне…“

– Какво? – Владо се огледа трескаво. Морето сякаш го мамеше към себе си. Шумът на вълните галеше слуха му. Някаква сила го изпълваше, карайки го да се чувства по-лек.

Цоп – топката тупна близо до вoдата. Момчето се стресна. Беше ударила някаква кутия от сладолед.

– Подай!

– Владо, подай! – викаха приятелите му, които бяха продължили с плажния волейбол.

Той изтича за топката, но се спря.

– Иу! Цялата се е омазала. – Повдигна я с два пръста. – Гадост!

– Избърши я в пясъка – предложи Краси.

Владо избърса топката с усещането, че мислите му отново се втурват към вълните. Този път обаче красотата на залива не докосна сърцето му. Каква красота? Когато беше малък, идваше тук с баща си да събират рапани или да ловят раци.

– Само боклуци – каза си. Заливът беше превърнат в сметище.

„Проектът!“ – Владо се удари по челото и извика:

– Момчета, нали имахме проект по свят и личност?

– Ооо, това ли?

– Чак за края на срока е.

– Имате ли идея? – извика Владо. – Аз знам какво да направим. Ще стане бързо. Ще се отървем от дългото писане… Трябват ни само чували иии… фотоапарат.

– Да не си откачил? – Краси завъртя топката в ръцете си.

– Ще почистим залива – обяви Владо. – Ние тримата. Ще снимаме „преди“, „сега“ и ще подредим снимките в папки. По-добре е от ровене в интернет.

– Супер! – запали се Борко. – Поне ще сме навън.

– Всичкия този боклук?! – изхленчи Краси. – А след два дни пак ще е същото. Напразен труд.

Владо се замисли за момент, после се усмихна хитро.

– Имам идея и за това. Какво ще кажете за утре в единайсет?

– Ок.

– Ще се домъкна, к’во пък – съгласи се и Краси.

 

На другия ден трите момчета излязоха на плажа, облечени в старите си дрехи.

– Не вярвах, че ще бъда чистач някога – мърмореше Краси, но когато Владо му бутна един найлонов чувал в ръцете, той се запали от идеята да го напълни пръв.

Чистиха залива повече от два часа. По някое време престанаха да броят чувалите, които двата контейнера на крайпътния магазин вече едва побираха.

– Ужасно ще се ядосам, ако утре видя кофички и бутилки тук – изръмжа Краси, когато най-сетне седнаха на пясъка за почивка.

– Чакай малко! – Влади стана отново, изтича до скалата и вдигна високо бяла табела с червен надпис. – Снимай и това, Борко! – извика той.

– Еха!

– „Хвърлянето на боклуци забранено! Глоба: 1000 лв.“ – издекламира Краси. – Ау, браво! Как го издейства?

– С фолио и малко плексиглас – усмихна се Владо. – Ще я поставим добре. Ако я махнат, ще сложим нова.

– Нооо…

– Никой не знае кой е написал табелата, нали? – Владо се разсмя на слисаните им погледи.

 

Рива, скрита зад скалата, съзерцаваше играта на момчетата. Имаше начин да остане невидима за човешки очи, но магията на бабиното ѝ заклинание все още не беше напуснала Владо.

„Ще бъде добре, ако ме види, само веднъж“ – помисли си тя. Всъщност ѝ се искаше да надзърне в сините му очи, да му благодари, преди да си тръгнат.

Момчетата ритаха топката, удряха я с ръце и се смееха. Владо се обръщаше назад – натам, откъдето тя надничаше – и все по-често спираше погледа си на скалата.

Дали пък…?

Копнеж за човечни книги (до 30.04.)

Приятели (:

Човешката библиотека обявява

Копнеж за човечни книги

В Копнежа могат да участват книги с художествена проза, издадени на български през 2014 година; хартиени или електронни, родни или преводни. Номинациите са отворени за автори, издатели, читатели и всеки, който се вълнува от бъдещето на книгите.

Книгите, за които копнеем, покриват първите 4 критерия за включване в поредица „Човешката библиотека“. Критерият „подходящи и за по-млади читатели“ е желателен, но не е задължителен.

Темите и жанровете са свободни.

Приемаме:

първи издания; или
втори, трети и прочие – стига да са различни като съдържание (допълнени, преработени, …) от предишните.

Пратете на poslednorog маймунка gmail точка com:

1. Ако участвате с роман:

първите 10 страници
една или две избрани от вас сцени, общо не по-дълги от 10 страници
последните 10 страници

Ако участвате със сборник (разкази, новели, повести, есета…):

избрани от вас текстове, общо не по-дълги от 30 страници

И в двата случая съберете откъсите в един файл, във формат RTF, ODT, TXT, DOC или DOCX. Нека файлът е анонимен; името си пишете отделно в имейла. Под „страница“ имаме предвид 1800 знака (вкл. интервалите), тоест 10 страници са 18 000 знака, а целият файл е до 54 000 знака.

2. През кой месец от 2014-а е издадена книгата; от кого (издателство/самопубликувана); къде можем да я открием, ако пожелаем да я прочетем цялата.

3. (по ваше желание) Допълнителна информация за книгата – резюме, сайт, …

Всеки участник (автор или издател) може да прати откъси от една или две книги.

Краен срок за участие: 30 април.

Обявяване на отличията: декември.

Отличените книги ще бъдат включени в списъка с наши Посестрими и ние активно ще помагаме с разгласата и разпространението им.

При оценяването ще дадем предимство на по-малките издателства и независимите издания. (Разбира се, стига да отговарят на критериите ни. :))

Смисълът на Копнежа е да помогнем на:

авторите и издателите – с най-слабите звена в пътя на книгата до читателите: разгласата и разпространението;
читателите – с пресяване на пре-огромния брой заглавия, които излизат всяка година.

Въпроси? Питайте тук – и следете тази вест за най-актуалните условия.

Очакваме ви.

Резултати от Националните фантастични награди 2015… и три нови издания

Приятели (:

Представяме ви резултатите от първите Национални фантастични награди.

И преди да стигнем до интересната част ;), искам още веднъж лично да благодаря на всички, които допринесоха за сбъдването на тези награди – с време, сили, мисли, съпричастност… и дори пари, за да покрием разходите за изпращане на наш официален делегат на предстоящия Еврокон: Атанас Славов.

В организацията на тазгодишните Национални фантастични награди участвахме:

от Човешката библотека: Калин Ненов и Наталия Янева
от SciFi.bg: Петър Атанасов и Адриан Димитров
от Фентъзи ЛАРП център: Кристиана Тошева и Дияна Овчарова
от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“: Валентин Иванов и Атанас Славов
от knigi-igri.bg: Александър Торофиев и Петър Петров
от Сборище на трубадури: Петър Тушков, Владимир Полеганов, Джовани Чемишанов и Ана Хелс
от ShadowDance: Георги Пенчев и Александър Попов
от организаторите на Зимните Таласъмии: Ангел Славчев, Антония Дончева и Стефан Караманов
от клуб „Терра фантазия“: Янчо Чолаков
от клубове „Иван Ефремов“ и „Аркадий и Борис Стругацки“: Юрий Илков и Дилян Благов
от Клуб по фентъзи и фантастика към ФМИ: Ралица Великова
от клуб „Светлини сред сенките“: Валентина Димова и Диян Илиев
от клуб „Уибробия“: Ивайло Динков
от списание „Дракус“: Явор Цанев
от организаторите на фестивала „Златен Кан“: Кънчо Кожухаров
от ЛАРП общностите: Радомир Мирчев, Александра Стряскова и Ангелина Илиева

Най-активни бяхме аз (Калин Ненов), Кристиана Тошева, Петър Атанасов, Валентин Иванов, Адриан Димитров и Александър Торофиев; а се включваха да ни помагат Петър Тушков, Георги Пенчев, Александър Карапанчев, Елена Павлова и Ангел Славчев. В разгласата пък сме участвали всички.

С пари за командироването на официален български делегат на Еврокон 2015 до момента се включихме: клуб „Светлини сред сенките“, Георги Пенчев и екипът на Shadowdance, Кристиана Тошева, Адриана Пенчева, Александър Торофиев, Калин Ненов, Христина Димитрова и други дарители, които пожелаха анонимност.

А сега: ето ги…

Национални фантастични награди 2015:
резултати

По време на седмицата за гласуване се включиха общо 212 участници. След проверката дали отговарят на условията (извършена от Валентин Иванов, Калин Ненов, Кристиана Тошева и Петър Атанасов) от тях бяха зачетени 144-ма. Както бяхме обявили отначало, гласуването е явно – разгледайте всички гласове тук.

Според правилата за минимална активност тази година не присъждаме награди на номинации, получили 7 или по-малко гласа.

Така получаваме…

Най-добър писател

първо място: клуб „Светлини сред сенките“ с 31 гласа
второ място: Николай Теллалов с 19 гласа
трето място: Любомир Николов – Нарви с 15 гласа

Най-добро издателство

първо място: „Човешката библиотека“ с 50 гласа
второ място: „Бард“ с 14 гласа
трето място: Artline Studios с 10 гласа

Най-добър преводач

първо място: Любомир Николов – Нарви с 25 гласа
второ място: Калин М. Ненов с 36 гласа (по негово желание)
трето място: Адриан Лазаровски с 8 гласа

Най-добър превод за 2014 г.

първо място: „Песента на ханджията“ – Питър С. Бийгъл (превод: Анна Антонова), с 47 гласа
второ/трето място: „Бурята на века“ – Стивън Кинг (превод: Адриан Лазаровски), и „Светът на огън и лед“ – Джордж Р. Р. Мартин и др. (превод: Емануил Томов), с по 13 гласа

Най-добра книга за 2014 г.

първо място: „За спасяването на света“ – антология (2-ро изд.), с 37 гласа
второ място: „Наследникът“ – Любомир Николов – Нарви, с 10 гласа
трето място: „Вдъхновени от Краля“ – антология, и „Забравени сказания“ – Любомир Николов – Нарви, с по 8 гласа

Най-добра книга-игра за 2014 г.

първо място: „Ледената цитадела“ – Колин Уолъмбъри, с 45 гласа
второ място: „Кладенецът“ (в „Призвание герой 3“) – Бранимир Събев, с 16 гласа
трето място: „Самсон“ – Колийн Ливингстън, с 15 гласа

Най-добър художник

първо място: Катерина Данаилова с 31 гласа
второ място: Петър Станимиров с 25 гласа
трето място: не събира достатъчно гласове

Най-добър художник за 2014 г.

първо място: Катерина Данаилова с 39 гласа
второ място: Петър Станимиров с 27 гласа
трето място: Пенко Гелев с 8 гласа

Най-добър комикс

първо място: „Дъга“ с 68 гласа
второ място: „Чуден свят“ с 12 гласа
трето място: не събира достатъчно гласове

Най-добър комикс за 2014 г.

първо място: „Сезон за бягство“ – Дияна Нанева (илюстрации и текст), с 28 гласа
второ място: „Илийчо и Август“ – Пенко Гелев (илюстрации), Сотир и Пенко Гелеви (текст), с 18 гласа
трето място: не събира достатъчно гласове

Най-добър детски фантаст за 2014 г.

първо място: Весела Фламбурари с 57 гласа
второ място: Никола Райков с 27 гласа
трето място: Петър Станимиров с 13 гласа

Най-добър дебют за 2014 г.

първо място: „Ех, магесническа му работа“ – Калоян Захариев, с 60 гласа
второ място: не събира достатъчно гласове
трето място: не събира достатъчно гласове

Най-добра компютърна игра за 2014 г.

първо място: Seasons of War – водещ гейм дизайнер: Александър Торофиев, с 29 гласа
второ място: Pirate Duel – водещ гейм дизайнер: Калоян Хлебаров, с 14 гласа
трето място: няма номинация

Най-добро визуално представление за 2014 г.

първо място: „Аурелион: Вечният баланс“ (епизод 2) – клуб „Светлини сред сенките“, с 50 гласа
второ място: „Вещици в чужбина“ – Драматичен театър, гр. Видин, с 13 гласа
трето място: „Феята Кандилка“ – Държавен куклен театър „Дора Габе“, гр. Добрич, с 9 гласа

Най-добро ролево/ЛАРП събитие за 2014 г.

първо място: „Stalker LARP VI: Път към дома“ с 45 гласа
второ място: не събира достатъчно гласове
трето място: няма номинация

Най-добро списание

първо място: Алманах „ФантАstika“ с 55 гласа
второ/трето място: „Дракус“ и „Сборище на трубадури“ с по 14 гласа

Най-добро списание за 2014 г.

първо място: „Сборище на трубадури“ с 53 гласа
второ място: „Дракус“ с 30 гласа
трето място: няма номинация

Най-добър фензин

първо място: „Тера фантастика“ с 40 гласа
второ място: ShadowDance с 33 гласа
трето място: не събира достатъчно гласове

Най-добър фензин за 2014 г.

първо място: ShadowDance с 39 гласа
второ място: „Фентернет: Измерения и модели“ с 20 гласа
трето място: „Под моста“ с 10 гласа

Най-добър сайт

първо място: SciFi.bg с 54 гласа
второ място: bgf.zavinagi.org с 27 гласа
трето място: knigi-igri.bg с 12 гласа

Най-добър сайт за 2014 г.

първо място: SciFi.bg с 51 гласа
второ място: bgf.zavinagi.org с 16 гласа
трето място: knigi-igri.bg с 15 гласа

Най-добър популяризатор

първо място: Калин Ненов, Валентин Д. Иванов и екипът на Човешката библиотека с 49 гласа
второ място: не събира достатъчно гласове
трето място: не събира достатъчно гласове

Най-добър популяризатор за 2014 г.

първо място: Калин Ненов, Валентин Д. Иванов и екипът на Човешката библиотека с 49 гласа
второ място: Явор Цанев и Gaiana Book & Art Studio с 10 гласа
трето място: не събира достатъчно гласове

Гранд-майстор

първо място: Атанас П. Славов с 30 гласа
второ място: Любомир Николов – Нарви с 29 гласа
трето място: Любен Дилов с 16 гласа

А ето и пълния списък с резултатите. (И списъка с номинираните, ако искате да освежите паметта си… или изведнъж ви е сграбчило любопитство. )

Честито на всички отличени! Благодарим на всички гласували! А догодина – още по-фантастични!

(Тук обикновено е мястото за много думи; или поне много възторжености; или поне някой запис със заглавие „Трудът краси човека 6“ – но след две-три седмици цифри думите някак се оттичат…)

Какво следва сега?

До няколко дни ще изпратим българските номинации за Еврокон 2015: първите места в категории „Писател“, „Издателство“, „Преводач“, „Художник“, „Детски фантаст за 2014 г.“, „Дебют за 2014 г.“, „Визуално представление за 2014 г.“, „Списание“, „Фензин за 2014 г.“, „Сайт за 2014 г.“, „Популяризатор“, „Гранд-майстор“. Ако някой от нашите първенци вече е бил награждаван на Еврокон, вместо него изпращаме номинацията, която се е класирала най-високо, но евроконска награда си няма.

От 23 до 26 април ще бъдем на самия Еврокон. Тази година официалната ни делегация включва Атанас Славов, Калин Ненов и Илка Чечова. Вече си взехме билетите, сега остава Кал да понаучи руски…

Но… дотогава има доста време. Чудите ли се с какво да го запълните? А обърнахте ли внимание на втората част от заглавието на тази вест?

Ето ги – трите ни нови издания.

„Песента на ханджията“ – Питър С. Бийгъл

Послушайте я и си я поискайте от тук.

„За спасяването на света“

… ви чака тук.

„Ех, магесническа му работа“ – Калоян Захариев

… ни се усмихва тук.

А тук – из дебрите и лабиринтите, вселените и скътаните стаички на ЧоБи – ви се усмихваме ние; напяваме магии и се спасяваме – взаимно, не поединично.

Искате ли и вие?

„Последният еднорог“: електронно издание

Приятели (:

„Последният еднорог“ (The Last Unicorn) е книгата, която вдъхна живот на поредица „Човешката библиотека“. Също като рога на еднорогата, тя сияеше със седефената си светлина и в най-дълбоките тъми, през които сме газили. Напомняше ни, че великите герои се нуждаят от велика скръб, иначе половината им величие остава незабелязано. Усмихваше се, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим пак…

Сега, девет години по-късно, ви представяме новото ѝ издание: с още по-сресан текст, още повече илюстрации (от този Копнеж) и първи електронен вариант – без дигитални защити и с одобрението на автора, Питър С. Бийгъл.

„Последният еднорог“ – Питър С. Бийгъл

Автор: Питър С. Бийгъл, 1968, 2007

Преводачи: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева, 2006, 2015

(Преводът съответства на коригираната и допълнена версия на оригинала от 2007 г.)

Редактор: Дилян Благов, 2006

Консултант: Николай Светлев, 2006

Предговор: Калин М. Ненов, 2006

Коректор: Калин М. Ненов, 2006, 2015

Художник на корицата: Ели Апостолова, 2006

Оформление на корицата: Мартина Неделчева, 2015

Илюстрации: Калина Атанасова, Ертан Мусов, Юлиан Манев, Станислава Димова, Станислава Тонева, Антония Дончева, Любка Огнянова, Здравко Генов, 2006, 2007

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2015

Издател: фондация „Човешката библиотека“, 2015

За да ви пратим „Последният еднорог“:

1) пишете ни (на poslednorog -в- gmail.com) дали предпочитате формат FB2 или EPUB.

Файловете са без дигитални (DRM) защити – със знанието и насърчението на автора и литературния му агент.

2) платете по някой от начините тук. Чистата цена е 3 лева. NB! Ако ползвате PayPal, общата сума става 4 лева (2,20 евро), заради таксата за превод.

Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, преводачи, редактори, коректори, художници и оформители.

Както и за „Песента на ханджията“, целта ни е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронни или хартиени. Само така можем да оправдаем вложените усилия и средства; и да открием смисъл да включваме нови преводни заглавия в поредицата.

Искате ли да ни помогнете?

С поръчки: от вече готовото е-издание – както сме обяснили горе. Може да ни пращате и суми, кратни на 3 – 6, 9… 30 лева… – които ще отразим като 2, 3… много бройки.

Или със заявка за хартиени бройки – пишете на имейла ни колко желаете + двете си имена. (Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.) Цената на хартиеното издание ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Засега не ни пращайте парички за него; ние ще ви потърсим, като наближим заветната цел. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс).
С разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
С подаръци. Тук препоръчваме страницата или формата за подаряване на е-книги.
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Ние все така ви слушаме.

По-лични мисли – и още една изненада – ще споделя в личния ми блог другата седмица. Нека сега попразнуваме, попръхтим, попрепускаме…

… продължаваме!

Гласувайте: в Националните фантастични награди (до 03.03.)

Приятели (:

Подготвяме ги от ноември миналата година. Събрахме се легион – 30+ дейни радетели от 15+ фантастични общности. Събрахме ги легион легиони: 24 категории с 260+ номинации! И сега…

… идва ваш ред.

Гласувайте в новите Национални фантастични награди! От днес до 3 март!

… Още сте тук? Смаяни сме. Каква лоялност, каква сила на волята…

Като оставим закачката настрана, каним ви – напълно сериозно, топло, настойчиво – да участвате в определянето на любимите ни творци и творби, свързани с фантастичното. За да бъдат тези награди наистина национални, е нужно в тях да се включат повече от нас: читателите, зрителите, геймърите, ларпърите, а все по-често и колегите на номинираните творци.

Участвайте – или поне разгледайте номинациите – и за друго. За да заместите разни (ненаучни ) фантастики, витаещи из или покрай главите ни – например „България е малка държавица, с още по-малка сцена за фантастичното“ – с реалните вълшебства. (260 номинации… Ръцете ни се откъснаха, докато ги представим всичките. ) За да откриете нови любови. (Лично аз миналата година бях изумен какви родни филми съм изтървал. Набелязах си автори, които искам да пробвам. Дивих се на художниците, илюстраторите и дизайнерите ни, които преди не бях чувал… аз, дето уж следя всичко из фантастичните ни среди! А тази година изборът е два и половина пъти повече…)

Участвайте още и за да помогнете на Човешката библиотека: да вземем решение. Тази година ЧоБи застава на кръстопът: ще решаваме (поне някои от нас ) с кои дейности продължаваме, от кои се оттегляме. Мерило в избора ни е най-вече обратната връзка, която получаваме от вас, читателите и участниците в Копнежите и другите ни събития. Подкрепата в НФН е – досетихте се – обратна връзка.

(Пък и какво сега, кой рита срещу всенародната любов? )

Ако вече сте решили за кого да гласувате, давайте. Ако се колебаете – и искате да ни подкрепите – ние ви препоръчваме:

в категория „Най-добър писател“: Николай Телаллов
в категория „Най-добро издателство“: Човешката библиотека
в категория „Най-добър превод за последната година“: „Песента на ханджията“ (тази ни е изключително важна – заради чутовния седемгодишен труд, който положиха преводачката и четиримата редактори)
в категория „Най-добра книга за последната година“: „За спасяването на света“ (като оставим също толкова чутовния труд по съставителството ѝ – тя е и най-представителна за родната ни фантастика… а до момента остава почти невидима)
в категория „Най-добра книга-игра за последната година“: „Самсон“
в категории „Най-добър художник“ и „Най-добър художник за последната година“: Катерина Данаилова (кориците на „Песента на ханджията“, „Ех, магесническа му работа“ и „За спасяването на света“… като начало )
в категория „Най-добър дебют за последната година“: „Ех, магесническа му работа“
в категория „Най-добро представление за последната година“: „Аурелион: Вечният баланс“
в категория „Най-добро списание“: алманах „ФантАstika“
в категория „Най-добър сайт“ и „Най-добър сайт за последната година“: bgf.zavinagi.org
в категории „Най-добър популяризатор“ и „Най-добър популяризатор за последната година“: Калин Ненов, Валентин Д. Иванов и екипът на Човешката библиотека
в категория „Гранд-майстор на фантастиката“: Атанас П. Славов (поискахте ли си вече „Пентаграм“?)

За другите избирайте по съвест, интуиция и (ако я закъсате хептен) с чоп.

Внимание! Тъй като Човешката библиотека не е монолитна единица, с вожд, който задава посоката, слушатели, които му козируват, и т.н., в отклиците по-долу отделните Чобити може да изразят личните си предпочитания, съображения, размисли. Аз самият съм събрал предистория на горния призив ето тук. Препоръките горе са плод от едноседмичното обсъждане, които направихме помежду си тези дни.

Какво още остана да казвам? Ами, много неща – това са си четири месеца подготовка и още седем-осем години участия в предишни подобни инициативи, и… и… и… Само че ще изтощя вас, а започвам да изтощавам и себе си. Така че:

Прегледайте номинациите. Изчетете внимателно условията за признаване на идентификация. Гласувайте. И разгласявайте – нека вестта за НФН стигне до всички ваши приятели, влюбени във фантастиката.

Фантастични находки и озарения!

За екипа на ЧоБи: Кал:)н

П.П. Уф, сетих се какво трябва да кажа още. Да ни похваля.

В организацията на тазгодишните Национални фантастични награди участваме:

от Човешката библотека: Калин Ненов и Наталия Янева
от SciFi.bg: Петър Атанасов и Адриан Димитров
от Фентъзи ЛАРП център: Кристиана Тошева и Диана Овчарова
от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“: Валентин Иванов и Атанас Славов
от knigi-igri.bg: Александър Торофиев и Петър Петров
от Сборище на трубадури: Петър Тушков, Владимир Полеганов, Джовани Чемишанов и Ана Хелс
от ShadowDance: Георги Пенчев и Александър Попов
от организаторите на Зимните Таласъмии: Ангел Славчев, Антония Дончева и Стефан Караманов
от клуб „Терра фантазия“: Янчо Чолаков
от клубове „Иван Ефремов“ и „Аркадий и Борис Стругацки“: Юрий Илков и Дилян Благов
от Клуб по фентъзи и фантастика към ФМИ: Ралица Великова
от клуб „Светлини сред сенките“: Валентина Димова и Диян Илиев
от клуб „Уибробия“: Ивайло Динков
от списание „Дракус“: Явор Цанев
от организаторите на фестивала „Златен Кан“: Кънчо Кожухаров
от ларп общностите: Радомир Мирчев, Александра Стряскова и Ангелина Илиева

Най-активни до момента бяхме аз (Калин Ненов), Кристиана Тошева, Петър Атанасов, Валентин Иванов, Александър Торофиев и Адриан Димитров; а се включваха да ни помагат Петър Тушков, Георги Пенчев, Александър Карапанчев, Елена Павлова и Ангел Славчев. В разгласата пък сме участвали всички.

За мен е изключителна тръпка (понякога – от фрустрация, но по-често от удоволствие ) да действам рамо до рамо с такива побратими и посестрими. Да знам, че правим заедно, ставаме част от нещо по-голямо. Да усещам как селенията на фантастичното се разтварят към нови и нови хоризонти; как моят народ, семейството на духовете-от-духа ми, расте. И пораства…

Благодаря, приятели. И – как иначе – продължаваме.

(Че идат, гласуващите идат…)

Копнеж за корица на „Зелени разкази (ама _наистина_)“ (до 05.04.)

Рисуващи приятели (:

Едно от следващите издания в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде антологията „Зелени разкази (ама наистина)“. Тя събира текстовете, отличени в едноименния Копнеж – истории от миналото, настоящето и бъдещето ни, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. А после и да се задействаме, за да я заздравим.

Гласим антологията за 22 април – Деня на Земята – в електронно и (ако има интерес) хартиено издание. И ѝ търсим корица.

Копнеж

за корица на „Зелени разкази (ама наистина)“

Корицата ще краси и електронното, и евентуалното хартиено издание. Ако ни разрешите, ще публикуваме предложенията ви и в галерията ни.

Формат:

Окончателните размери на хартиената корица ще бъдат:

лицева част: 165 (ширина) на 235 (височина) мм;
задна част: 165 (ширина) на 235 (височина) мм;
гръбче: 13-15 (ширина) на 235 (височина) мм.

Предвидете по 5 допълнителни милиметра от външната страна (тоест отгоре и отдолу навсякъде; отдясно в лицевата част; отляво в задната част). При отпечатване на книгата те се обрязват.

Резолюция на изображението: 300 dpi.

От същия файл (лицевата част) ще направим и електронната корица. Тя ще е с ширина 500 пиксела и височина 700 до 750 пиксела, резолюция 72 dpi.

(Това не означава, че трябва вашите предложения да са толкова големи в оригинал, само ви дава представа как ще изглеждат накрая.)

Изпращайте ни jpg, gif или tiff файлове.

Внимание! Ако сканирате предложенията си, използвайте формат, който запазва яркия контраст (при някои jpg например се размазват контурите). За да се уверите, че всичко е наред, увеличете (zoom) сканираното изображение на поне 200% и вижте дали там, където има рязка граница между различни цветове (например: черно до бяло), не са се получили „размазани“ (в примера: сиви) пиксели. Ако това ви затруднява: сканирайте в tiff формат; или помолете някой по-опитен приятел да ви помогне при сканирането.

Брой предложения:

Няма ограничение. Все пак предпочитаме една прекрасна корица пред две просто хубави.

Задължителни елементи и условия:

Лицевата част трябва да съдържа заглавието: „Зелени разкази (ама наистина)“ и (на отделен ред) думата „Антология“. Изборът как да изглеждат и да ги разположите е изцяло ваш.
Върху гръбчето разположете „Зелени разкази (ама наистина)“. Ориентирайте целия надпис по такъв начин, че да се чете нормално, когато оставим готовата книга легнала с лицето нагоре. (Тоест: думата „Зелени“ да е по-близо до горния ръб.) В долната част оставете „въздух“ от 2 сантиметра (там ще добавим емблемата на Човешката библиотека).
Не включвайте никакви други текстови елементи; ние ще ги добавим накрая.
Не слагайте рамки или отчетливи контури на границите между лицевата част, гръбчето и задната част, както и по външните им ръбове. Винаги са възможни размествания или проблеми при обрязването, с неестетически последствия.
За задната част предвидете място за анотация на книгата (текстът, който ѝ служи като „визитка“ пред читателите). Тук има усложнение: още не знаем дали  текстът ще заема половината задна страница или цялата, или нещо междинно. Най-добре предложете такова изображение, което пасва на анотация с произволна дължина. (Така или иначе, в случая е по-важна лицевата част.)
Специално за тази корица не искаме: да преобладава черното; или тъмните, убити цветове; или смръзващите гами. Ние сме Човешката библиотека. Имаме критерий „топлота“.
Разбира се (… нали се разбира? :), копнеем корицата да отговаря на съдържанието. Пишете ни (на poslednorog -в- gmail . com) да ви изпратим текстовете. Част от тях още са в процес на редакция – но са достатъчно завършени да ви дадат зрителна представа.

Техника:

По ваш избор: пълноцветна живопис, черно-бяла графика, снимков колаж… ваш избор. Наистина.

Досега не сме имали проблем да отпечатаме каквото и да е. (Освен със съответствията в цветовете на екран и на хартия, ама това е стара болежка на хартиения печат.  )

Внимание! Ако използвате чужди творби като елементи във вашата (например в снимков колаж): първо си осигурете писмено разрешение от авторите им. И ни го препратете.

Насоки (които не бива да спъват творческия ви устрем  ):

~ Избягваме рамките. Стараем се да ги чупим, всъщност.

~ Избягваме правоъгълниците – и ъглите въобще.

~ Примираме за красиво рисуване. (Но знаем, че то иска повече време.)

Срок: 5 април 2015 г.

Пращайте предложенията си на poslednorog маймунка gmail точка com.

Награди:

Художникът на най-харесаната корица ще получи възнаграждение от поне 70 лева. Точната сума ще се определи от броя платени бройки (електронни и хартиени):

– Ако са до 350, наградата остава първоначалните 70 лв. Художникът ще ги получи веднага след обявяване на резултатите от Копнежа (в средата на април).

– За всеки пет платени бройки над 350 към наградата се добавя още 1 лв. Този допълнителен хонорар се плаща на художника в края на всяка календарна година (през декември).

(Успехът на изданията ни зависи от всички ни – автори, художници, редактори, читатели… Затова каним всички ви: помагайте с разгласата. Добрата читателска дума е най-могъщият разпространител.  )

Художниците на всички харесани корици ще получат по три електронни книги от поредица „Човешката библиотека“ – по техен избор. (Даже и да не ни разрешите да ги публикуваме в Галерията.  )

Ако имате въпроси – питайте.

И – творете!

И… нека зеленото наднича между стъпките и в зениците ни. Все повече.