Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 17

„Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на двадесет и седмата книга в поредица „Човешката библиотека“:

Приказки за Юнаци и злодеи: първи

Приказници: Калин М. Ненов, Princess Ze’Anaeh, Ейндж, Dante Lee Heat, Светличе, Atriell, Борея, Саша и други, 2018

Редактори: Калин М. Ненов, Борея, Николай Светлев, 2018

Коректор: Калин М. Ненов, 2018

Художник на корицата: Катерина Данаилова, 2018

Оформление на корицата: Мартина Неделчева, 2018

Електронно оформление: Калин М. Ненов, Александър Василев, 2018

Най-нова версия: 2018-02-05

За да ви пратим „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“, поискайте ни я на poslednorog -в- gmail.com. Имаме я във формати HTML и FB2. HTML версията съдържа изненади.

В подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде задружният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „изцеляваща“. Ако той не ви стигне (… н… наистина ли?), качили сме още текстове от сборника на тази страничка.

~

Приказки за Юнаци и злодеи:

изцеляваща

…

– Беше…

Думата се изскубва от устните ѝ като подранило стръкче трева, едва пробило пръстта, която го затиска от всички страни – само за да го смрази зимен вихър, да го попари слана; плахо и противейки се, сякаш всеки миг ще се озове между фини елфически пръсти, а пръстите ще се свият в юмрук и ще го откъснат, разсеяно, по човешки.

– … беше…

Лицето ѝ се накланя, едва-едва, все повече. Крехките кичури закриват челото и очите ѝ, като есенна слама, оцеляла по чудо сред запалените стърнища.

– … не мога…

Лицето ѝ се накланя, едва-едва, все по-напред, скрито зад сламата на косата ѝ. Плъзва се покрай скулата ми. Челото ѝ спира на един пръст над ямката между рамото и врата ми.

– … не можех…

Повдигам се, опирам рамото си о челото ѝ и едновременно вдигам ръка, за да хвана тила ѝ – деликатно, да не прехапе устни; крепко, да не побегне.

– … не можех да измия… не можех да се измия… кръвта, ръцете му… търках, вътре, отвън… търках… търках…

Върху рамото ми, под пръстите ми, главата ѝ не помръдва.

– … търках и имаше кръв… отвътре, отвън… навсякъде… Не можех да я измия… не можех да го измия… ръцете му… отвън, отвътре… не можех…

Стисвам я лекичко, зад ухото, колкото да разсея болката вътре с болка отвън. Хващам главата ѝ с две ръце, все така деликатно и крепко. Вдигам лицето ѝ.

Онова, което виждам в очите ѝ, кара очите ми да се разтворят, повече, повече, сякаш се разтваря небето, за да излее мъката си, да залее омърсения свят, да го удави.

Очите ми се разтварят, за да я пуснат в себе си, цялата – с нахапаните ѝ устни, угасналите ѝ зеници. Разтварят се, за да станат бистрите вирове, в които тя ще отмие него, ще умие себе си.

Очите са огледала на душата, но са и много повече. Очите са огледало, в което можеш да покажеш на другия какъв го виждаш; колко цяла е, другата, с нахапаните си устни, угасналите си зеници, сламените си кичури и стръкчетата от звук, които едва си пробиват път през гърлото ѝ.

Очите са онзи вход към безвремието, който винаги ни е на клепач разстояние. Само че колко от нас го отлостват…

Докато плуваме сред безвремието, нейните лостове се пропукват. Плахите стръкчета се люшват встрани, отстъпват на лавата, която пробужда зениците, завихря се, блъска, бушува, изригва, изкъртва всякакви лостове, бентове, катинари, задръжки, тайни, достойнства – майната ти, достойнство! къде си, доверие? – излива се по страните ѝ, пареща, горчаща и миеща.

– Знаеш ли… – прошепвам, – знаеш ли, че на четири години тялото ти се подменя изцяло? Старите клетки умират, делят се, отстъпват на нови. И това ти тяло не е онова, което си търкала до разкървавяване.

Тялото ѝ се сгърчва.

– Не е онова, което толкова мразиш заради чуждия допир, че чак не смееш да се прегърнеш, когато се свиеш нощем, а само се мяташ и се въртиш по леглото…

Тялото ѝ понечва да се изскубне.

Моите пръсти омекват захвата си, за да не насинят шията ѝ – но не я пускат. Не я пускат очите ми – държат я, държат нейните зеници, държат връзката помежду ни.

– Онова тяло, от което не спираш да бягаш, и нощем, и денем, го няма отдавна. Оставило те е – без да бяга от теб, лека-полека, клетка по клетка, четири години… Оставило те е да бъдеш нова, да бъдеш… каквато поискаш.

Сълзите ѝ преливат през клепките с нова сила, но тя вече не бяга.

– Знаеш ли… – проронвам, – знаеш ли, че онзи допир, който не си могла да отмиеш, който те гори, денем и нощем, отвън и отвътре, и този допир, на пръстите ми о есенната ти слама, са две лица на едно-единствено чувство? …Не две лица – две длани.

Искричката прекосява очите ми като метеор в мрака. Отсреща мярвам… о, не, не спирай сега, продължи, давай!

– Дланите на това чувство, което ни тласка един към друга, едни към други, разперили ръце, разперили криле, или свили се колкото може повече, събрали се в едното ъгълче от леглото, за да има място за другия и за другите… за да бъдем в едно място, там, където чувството е едно, един е пулсът, един е дъхът, духът…

Знаеш ли – промълвявам, – знаеш ли, че духът е един? Ние сме много, ако ни гледат отвън – но отвътре духът е един… И ако той, онзи, е направил това на тебе, тяло на тяло, духът, единият дух, е направил, чрез теб и чрез него, едно – направил го е на себе си. И сега прави, чрез теб и чрез мене, едно. Прави… себе си. А после, когато откъснеш очи, завъртиш глава и закрачиш през пролетта, пак ще си сред това едно, заедно с него и с мен.

Но ще си нова, свободна и…

Ти каква искаш да бъдеш?

Гледам я, без да мигам. (Духът добре си е свършил работата, като е правил телата, пробягва още една искрица в зениците ми: не ни разсейва с вегетативни функции, когато сме сред безвремието.)

Тя гледа мен. И ме вижда.

И лавата, която струи от очите ѝ, лека-полека затихва, лека-полека попива, напоила разкъсаните, изпръхналите ѝ устни, да не се кършат тревичките, които ще никнат оттам.

Някъде, някаква част от мен знае, че нещо вече е друго. Пристъпило е на прага ѝ, неуверено като новородено жребче. Надникнало е навън. И сега повдига копитце отново.

Някъде, знае частица от онова едно, което наричаме „дух“, сред прахта на най-прашния път се разперва стръкче трева.

Някъде, някога…

Толкова много приказки. Толкова много бъдещета.

А сме едно, тук и сега.

И тя, най-накрая, отпуска чело на ямката ми, а после се плъзва надолу, по рамото, лакътя, корема ми, скута…

Много, много внимателно се отмествам и я полагам върху възглавницата. За миг се вглеждам в отпуснатите ѝ клепки. Отвътре ме издува такава усмивка, сякаш ще полетя.

После обръщам глава към вратата.

Джу стои права на прага и гледа.

Зениците ѝ, огромни и черни, досущ като моите, не се откъсват от мен.

Аз продължавам да се усмихвам. И се пресягам, през всичките крачки, които ни делят, да я гушна.

В тоя момент зениците ѝ се удавят в сълзи, тя навежда лице, извръща глава.

…

В подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде задружният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от сборника, в подборка на Веси (Vessey) от Goodreads.

~

…

Аз бях вятърът и вятърът беше мен. Носех със себе си Кеншин, самурая на честта, на правдата и на обета за неубийство, и Данте, полудемон-получовек, ловец на една от двете си половини… носех ги като листенца, летяха с мен като едно, мислеха с мен като едно… бяха мен. Бяха всичко, което аз отричах, всичко, от което се криех и бягах, бяха нищото, от което не можех да се спася, бяха аз… аз, когото не познавах…

…

Аз нямам друг избор, освен да умра. Мислите си, че аз нямам собствен живот, защото съм някаква алтернатива, програмирана неволно от вашите подсъзнания… мислите си, че аз нямам собствени чувства, различни от вашите… не! Разбирате, че имам чувства, но това са ваши чувства… вие просто ми ги приписвате на мен като нещо… неваше.

…

А в оная опалена пустиня, която родила злото, паднал сняг, и натрупал. Нищо че било вечно лято. Отпървом кактусите поели нечаканата манна небесна, тая живителна влага. После се смръзнали и взели да съхнат.

…

Но още се сещам, късно нощем, кога загаснат лагерните огньове, а децата вече карат трети сън. Кога чуя повея на вятъра в клоните на дърветата, кога усетя по кожата си пръските на водопадите, кога вдъхна влажния мирис на боровите иглички… Сещам се какво значеше да живееш с истина. Да любиш живота, не просто да го живееш.

 

…

В този миг, в който мята коси напред и те потичат покрай гърдите ѝ като струи от огън, като вадички кръв.

…

Знаеш ли – промълвявам, – знаеш ли, че духът е един? Ние сме много, ако ни гледат отвън – но отвътре духът е един… И ако той, онзи, е направил това на тебе, тяло на тяло, духът, единият дух, е направил, чрез теб и чрез него, едно – направил го е на себе си. И сега прави, чрез теб и чрез мене, едно. Прави… себе си. А после, когато откъснеш очи, завъртиш глава и закрачиш през пролетта, пак ще си сред това едно, заедно с него и с мен.

…

Драконите никога повече няма да се появят на Земята, защото са станали прекалено умни за нея.

…

Разказът му ме поглъща толкова, че дори не ми е нужно да се гмуркам повече в очите му: тия сиви океани, от които тръгва Вечността.

 

…

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази ще опитаме да ви въвлечем в света на мечтите.

Магично четене!

Знаете ли, имам мечта

Йоана Йорданова, 15 г., Национална Априловска гимназия, Габрово

Иска ми се да можех да променя нещата. Не можете дори да си представите какво е да живееш с Фарънс. Това е все едно да гониш вятъра в буквалния смисъл на думата, при това без да осъзнаеш какъв глупак си в действителност.

Фарънс беше душа човек, несъмнено. И въпреки това случва се да има моменти, в които ти иде да му видиш сметката, независимо колко е дружелюбен. Един от тях бе, когато разбрах, че е объркал еликсира за красота с отварата за младост. Не че се разбра, клиентката беше изключително благодарна, благодарение на несъзнаването ѝ, че красотата се крие именно в младостта. Но ако не се беше случило така? Ако някой някога по някаква причина разбереше, че добрият стар Фарънс има навика да слага грешните съставки в продуктите или по-лошо: да пробутва грешните продукти? Какво щеше да стане с бизнеса ни и изобщо с тази част на Старата земя?

Ако питате какво е Старата земя, тя е онова място, където всички странни, изкривени или гротескни понятия на реалността съществуват и живеят в разбирателство. Е, може би не чак в разбирателство, но поне в прилична имитация на такова. Фарънс бе една от най-легендарните личности на Старата земя. Не се знаеше много за него, освен че някога много отдавна е живял в Реалността, а впоследствие се преместил тук, защото хората спрели да вярват в него. Никой не знаеше какво точно е бил – градска легенда, супергерой или пък митичен злодей. Важното бе, че темата е ужасно болна за него и той ни най-малко не я обсъжда. Това много прилича на някой от известните романи на Реалността, нали? Сигурно доста хора са се сетили да използват тази концепция по някакъв начин, да дадат живот на измислените герои или поне да загатнат за такъв в творбите си. Е, тук в Старата земя има един много прост закон и той е постоянен, независимо как са решили да го интерпретират някакви си хорица в безсловесния си материален свят. Та този закон гласи, че всяка една форма на мисъл, всяка една свръхестествена концепция има своето място в Старата земя и го заема веднага, щом изгуби смисъл в Реалността. Иначе казано, ако през 20-те например хората са хлътнали по най-новата градска легенда, представяща някакво страшно чудовище или герой, и впоследствие той излезе от мода, то този въпросен герой мигновено бива зачислен към жителите на Старата земя. Наречете го както искате, така си е. Още нещо: Тук обитателите се делят в няколко категории: Много важни, По-малко важни и Отчайващо маловажни. Много важните са онези като Дъртофелник Магьосника, който навремето бил герой на детски комикс в Реалността. Тук, в Старата земя, той е най-значимият автор на книги за глупостта, за чиито инструкции се хвали, че се следвали даже и в Реалността, макар никой да не знаел за точния им произход. Защо е много важен ли? Ами просто е: глупостите, които пише той тук, онези, на които ние тук се надсмиваме, са ежедневие за повечето жители на Реалността, приемани за нещо напълно естествено и дори добро. И това, разбира се, е абсолютен евфемизъм за Старата земя, защото аз едва ли ще мога да опиша с точност как наистина стоят нещата.

Що се отнася до Фарънс… Ами той е леко кривнал. Имам предвид, нещо в неговите разсъждения абсолютно не е на мястото си и това оказва влияние върху репутацията му. Разбирате ли, той някак си, поради някаква необяснима причина, смее да твърди, че хората били изначално добри и всеки бил способен на промяна и осъзнаване.

Доколкото знам, в Реалността такива се наричали „филантропи“. Не знам там как ги приемат такива, но тук това се смята почти за престъпление. Защото хората са си хора: свикнали са да вярват в някакви пълни глупости, повърхностни са, елементарни, нетолерантни и суетни. Покъртително! Толкова пъти съм съдил Фарънс за обратното му мнение и въпреки това той отказа да го промени. Аз го приех такъв, какъвто е, но се опасявам, че повечето жители на Старата земя не мислят като мен. Е, с изключение май на дамата, съгласила се да купи негов продукт… Да, тази една-единствена подробност относно личността на Фарънс съсипа шансовете му да стане известен в Старата земя, а това със сигурност щеше да стане при други обстоятелства. Защо ли? Защото това, което продава Фарънс, е нещо изключително универсално и се обзалагам, че всеки веднага би се сетил, защото едва ли има някаква форма на мислене, човек или концепция, която да не се е докосвала до подобно нещо. Точно така, Фарънс продава мечти. От онези хубавите, големите, по които копнеят дори хората в ежедневието си. Е, вярно е, че в Реалността мечтите могат да са различни заради хората, които ги създават, но тук не е така. Тук, в Старата земя, всички търсят мечти и копнежи, говорят за тях, искат ги, но така и не ги получават. Нямало почва, казват някои и аз съм съгласен с тях, защото всичко, което искаме ние, което правим или постигаме, не съществува поради простия факт, че ние самите не съществуваме. Защото хората не ни искат вече, защото ни смятат за ненужни. Ние сме вредният излишък на съвършено нормалния им свят. Но ние не им се сърдим за това. Правим го, защото те имат всичко, от което ние се нуждаем. Можете ли дори само да си представите какво е да живееш, без да мечтаеш за нещо, без да се будиш озарен от мисълта за най-новия, най-красивия си блян? Ужасно е, наистина. И още по-ужасно е, че няма кой да ни помогне. Сами сме в цялото това пространство, което не можем да наречем „свят“.

Нямам много време, затова ще премина пак на дамата, която искаше да купи от Фарънс еликсир за красота. Каза, че това било мечта, че най-после е разбрала какво е наистина да искаш нещо. Ние с Фарънс веднага се усъмнихме, но нямахме избор, освен да повярваме, защото някак си така беше твърде удобно и за двама ни. Щеше да е ужасно лесно, ако можехме просто да решим, че истинските мечти са възможни, и да преследваме целта си, без страх от евентуален провал. А дори и да има такъв, всичко положително ще си е струвало. Въпросната дама наистина задържа вниманието ни и ние се опитахме да изпълним предполагаемата ѝ мечта, за да видим реакцията ѝ. Но истината е, че се случи нещо непредвидимо. Не знам как ще е най-правилно да се изразя, но тя сякаш просто промени мечтата си, а дори не го разбра. Колкото до мен и Фарънс, това не беше в наш ущърб, защото ако станеше обратното, тя щеше окончателно да урони репутацията на Фарънс, но независимо от всичко ние положително сме озадачени. Могат ли мечтите да се променят, да се видоизменят в нещо различно? Ще запазят ли така смисъла си?

– По дяволите, Бърк, какво правиш? Виж кое време е!

– О, Боже!

Добре, недейте да мислите, че паниката е нещо обичайно за мен.

– Магьосника ще ни чака.

О, да, забравих да спомена, че с Фарънс решихме да говорим с Дъртофелник Магьосника и да го питаме той какво мисли по въпроса. Нали се смяташе за Много важен.

– Понякога се чудя какво не ти е наред – негодува Фарънс, докато вървим към хълма на Много важните. Там са всички, които още имат някаква връзка с Реалността. А колкото до името му, ами то е символично. Тук гротескно-забавните неща се приемат изключително добре.

– Фарънс – престрашавам се.

– Какво? – тросва ми се.

– Представяш ли си тук мечтите наистина да можеха да се променят? Какво ще правим?

– Ха! – разсмива се. – Как какво! Ще мечтаем!

– Това е много странно, наистина – казва провлачено Магьосника. – Сигурни ли сте, че дамата действително е променила възгледите си?

– Напълно сме сигурни – отсича Фарънс.

– Този какво си мисли? Нима някой в Старата земя някога е лъгал?

– Ами тогава се опасявам, че въпросната дама е била нещастна жертва на заблуда. Една мечта не може просто да се промени. По този начин ще промени целостта и смисъла си.

– Това… това не може да е вярно.

– Бърк…

– Не, просто не може да е вярно.

Магьосника се приближава с въздишка към красиво гравирано чекмедже, което изглежда почти реално.

– В една от творбите си някъде съм писал обяснението на това, което ви терзае. И което всъщност терзае Старата земя.

В момента, в който Магьосника ни тиква стария пергамент, ние го сграбчваме в неистовото си любопитство. Не е нужно много време да прочетем и осъзнаем какво пише на него. Трудно ми е да повярвам.

– Истината е много проста. Ние не можем да мечтаем, защото тук такова понятие няма. Ние самите сме мечтите на хората в Реалността, защото ние имаме всичко, което те нямат – приятелство, лоялност, любов и състрадание, съществуващи като постоянни и непроменливи величини. Ние не можем да лъжем, а те го правят постоянно. Ние се ценим истински, а те избягват да го правят. Питате защо тук има всякакви твари под всякакви форми. Това е защото има мечти – гротескни и ужасни, независимо че са мечти. И това не е притеснително за тях.

– Ти не пишеше такива неща, Магьоснико.

– О, така е. Аз пиша за това колко е важно да си богат, красив и лицемерен. Аз пиша колко е ужасно да си аутсайдер и грозен, колко относително е приятелството и колко временна е любовта. Страхотно е!

Знаете ли, имам мечта.

Знаете ли, копнея да нямаше Реалност, а само мечти.

Винаги

Завинаги

И Отново.

В подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“. Той е писан от цяла задруга

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (: 

Продължаваме да споделяме творби, отличени в Копнежа по растящо творчество. Поетичната вълна още не ни е задминала.

Димитър Драганов, 18 г., СОУ „П. К. Яворов“, Стралджа
Разговор с Ема
Говорих със Ема на тема проблемна
във стая с кафяви стени.
Косите ѝ руси, снагата ѝ нежна
сканирах с блестящи очи.
Това е типично за мъжката същност.
Усмивки! Красиви слова!
При Ема обаче сега ще ви върна –
при тази красива жена...
– Мъжете са чудо! Мъжете са лудост! –
започна ядосано тя.
– Защо да са чудо? Защо да са лудост? –
попитах, изпаднал в несвяст.
– Мъжете не искат и дума да чуят
за
здрава
любов
и деца!
Мъжете не искат и дума да става
за нежност,
градеж
и съдба!
– Мъжете? Защо пък ги толкова съдиш?
Мъжете са хора и те!
Надявам се нявга да можеш да видиш
искрата
във
мъжко
сърце.
– В мъжете я няма искрата,
която
привлича
различни
души.
Светът на мъжете препълнен е с жажда. –
Въздъхна и свъси очи.
Отвън светлината нахлуваше бавно
към
нейното
снежно
лице.
А духат в душата ми странна
прохладни
от тръпки
безброй ветрове.
Докоснах ръката ѝ. После без мисъл –
целунах устата ѝ! Беше бонбон!
Улисан в поредните мисли над листа,
измачках и стъпках пореден Закон!


Огнено чедо
На мрачната спирка дете ми помаха.
Очите му – пламък, душата – звезда.
Лицето ми грейна. И сви ме стомахът.
Търговец се смее. Прегърнах мечта.

Денят е в лъчите на слънцето меко.
В сълзите, които изграждат Човек.
Ръката си вдигнах. И скъсах небето.
От него закапа копнеж след копнеж.

Напукан е пътят. Мазолести длани
извайват живота на всеки от нас.
От радост и мъка. От болка и рани.
От мисли, които треперят за страст.

Желая да счупя на дните везните.
Човек е свободен, когато лети.
Небето е диво! Затваряй очите!
И негово огнено чедо бъди!

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. Този път сме на поетична вълна.

Вдъхновяващо четене!

Виктория Димитрова, 20 г., Елхово

У дома

Откога не си се връщал у дома?

Откога се скиташ нейде там, бездомен,

и, като птиците, очакваш пролетта –

да се завърнеш в къщичката родна?

Откога си тъжен? Откога си сам

и чакаш туй, което все не иде?

Замръзнал от безсилие и срам,

поел по кръстопътя на обидата.

И, като Дон Кихот и вятърните мелници,

се бориш с вехтошарски страхове

на своите шизофренични делници,

които ти бродират грехове.

Не знам кое те кара все да тръгваш,

но зная нещо наобратно че те връща.

И някога, от самота замръзващ,

ще пожелаеш да си бъдеш вкъщи.

 

Лудият

Обвит във облак прах от синьо лято

и тръгнал със вързопче от печал,

провлачено кълне се, че е вятър,

и влачи отподире плащ от кал.

Нарамил си е чанта със надежда,

събрал си е в джобовете мечти

и спрял е наобратно да поглежда,

и с всички спомени се е простил.

Забравил е и обич, и омраза.

Пришил си е усмивка на лицето.

И никога на никого не казва

къде погребал си е някога сърцето.

Живее днес, не утре или вчера.

От различие чак станал е банален.

Знае, че „да бъдеш“ е химера.

И смятат го за луд, ала за мен е най-нормален.

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Честита 2018-а! Нека всички открием свое вдъхновение, което да ни отведе две крачки по-нататък към силата ни.

В следващата поредица от записи ще споделим част от нашето вдъхновение през 2017-а: някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. Започваме с един текст, който е емблематичен за сезона.

„Разкажи ми приказка“: електронно и хартиено издание, премиера (16.12.) и приятелска среща (19.12.)

Приятели (:

Двайсет и шестата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде:

„Разкажи ми приказка“ – Мел

Автор: Любомира Стоянова – Мел, 2017

Редактор: Калин М. Ненов, 2017

Коректор: Калин М. Ненов, 2017

Художници на кориците: Любомира Стоянова – Мел, Катерина Данаилова, 2017

Оформление на кориците: Любомира Стоянова – Мел, Мартина Неделчева, 2017

Илюстрации: Любомира Стоянова – Мел, 2017

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2017

Предпечат: Любомира Стоянова – Мел, Атанас П. Славов, 2017

Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2017

ISBN: 978-619-90514-3-6

Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2017

(без ISBN)

Най-нова версия: 2017-12-11

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

За електронното издание ни пишете и:

дали предпочитате корица 1 (на Мел) или корица 2 (на Катя Данаилова);
с илюстрации ли го искате (файлът е няколко пъти по-голям) или без.

Както всички наши електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 7 лв., но ако си го поръчате от нас, става 5 лв. То винаги е с корица 1 и с картинки. Много картинки.

Нов дом за книгите ни: София, Книжен център „Славейков“

Приятели (:

От тази седмица книгите на Човешката библиотека си намериха още един дом: Книжен център „Славейков“. Ще го откриете отдясно в най-големия безистен срещу площад „Славейков“. А за да откриете самия безистен, застанете пред шадравана, с лице към „Граф Игнатиев“ (трамвайната линия), и погледнете на 1 часа. Така де, леко вдясно.