Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 16

Алманах „ФантАstika 2017“: хартиено издание

Хартиеното издание на „ФантАstika 2017“ е вече факт! Сега томът има сравнително по-малък обем, но съдържанието му е на неизменно високото ниво, характерно за тази проява на ДБФ „Тера Фантазия“ и Човешката библиотека.

Редактори на алманаха са Александър Карапанчев, Вихра Манова и Калин М. Ненов, а съставител, предпечатник и оформител – Атанас П. СЛАВОВ. Предлагаме на вниманието ви неговите начални думи:

Съвсем нови признания на съставителя

Това заглавие на увода се наложи, защото нашето издание се променя. Погледнато от една страна, то си остава все така трибуна на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ и рубриките в него ще бъдат същите или близки до познатите ви, но, от друга, то непрестанно ще се развива и усъвършенства.

Ще има принципни новости и в неговото съдържание. Например в раздела „Фантастология“ ще намалеят библиографско-обзорните и ще се засилят „забранените“ материали – или избягваните от фантастите теми:

* ескейпизмът, тоест бягството от действителността – доколко то е присъщо на научната фантастика, на фентъзито и хоръра;

* художествените способности на разказвача – достатъчно условие ли са те за фантастичното произведение, или има и форми на „проституиране“ с таланта;

* умишленото стимулиране на читателския инфантилизъм – чрез превръщането на приключението в задължителен канон и поучителната дидактика, заместваща истинската възпитателна функция на литературата.

Ще се усили и критичността към фантастичните филми в раздела „Съзвездие Кинотавър“. На безмилостен анализ и липса на всякаква политкоректност ще се подлагат новите екранни и телевизионни творби. С особено внимание ще се проследява българското участие в чуждестранните филми на въображението, и като актьори, и като заснимане в наши студии. Пък дано да стане дума и за родни кинозаглавия…

Следващ нов момент – нестандартните конкурси. От този брой започва надпревара за фантастични и други разкази, а по-нататък навярно ще има и за по-големи форми. Нека на световната сцена на периодиката да се размахва знамето NO FUTURE, но ние by default няма да угодничим на тая догма.

Разделът „Футурум“ досега правеше „артилерийска подготовка“ – стараеше се да повиши нивото на грамотност спрямо мисленето за бъдещето. Сега ще се опитваме да поставяме все по-остро въпросите на прехода от „настоящо“ в „следващо“, дано подготовката ни да е била успешна и читателите да поемат щафетата…

В конкретния брой ФАНТАSTIKA ще се срещнете както с авангарден писател като аржентинката Тереса Мира де Ечеверия, така и със „съживен“ автор като американеца Томас Л. Шеред. Ще прочетете отличени произведения от конкурса, посветен на Агоп Мелконян, между които е и македонският фантаст Никола Суботич. Този път „Пopтрет в 3,14 D“ представя с НФ, фентъзи и хумор старейшината на нашия цех Христо Пощаков. Имаме блок, посветен на 115-годишнината от рождението на Светослав Минков, и коментираме Елин Пелин като фантаст.

И още по страниците на новия алманах: цветни картини от художника Андриан Бекяров… пристрастен репортаж от Еврокон 2017 в Дортмунд… и много други събития из живота на фантастичната реалност.

Може да си поръчате алманаха „ФантАstika 2017“ от нас или от съставителя Атанас Славов (на имейл at_slavov маймунка abv точка bg). Приятелската му цена е 12 лв. за черно-белия вариант или 13 лв. за варианта с осем цветни страници – пишете кой от двата искате.

* * *

А сега ето съдържанието на „ФантАstika 2017“ по рубрики, заглавия и автори:

Съвсем нови признания на съставителя // стр. 7

■ Преводна фантастика

„Терпсихора“ – Тереса Мира де Ечеверия / 8

„Опитахме се“ – Томас Л. Шеред / 31

„Хотел „Трансцендентал“ – Никола Суботич / 53

■ Български фантасти

Конкурс „Изгревът на следващото“ / 58

Портрет в 3,14 D: Христо Пощаков / 62

„Контакт Х“ / 63

„Работа с добро заплащане“ / 65

„Най-страшният звяр“ / 67

„Така е справедливо, Боткин“ / 72

Конкурс „Агоп Мелконян 2017“

„Да направиш „Машина за истории“ – alexandrit / 83

„Стопанката на езерото“ – Ценка Бакърджиева / 85

„Отклонение“ – Ценка Бакърджиева / 89

„Спам“ – Мартин Петков / 93

„Моля те, покажи ми страховете си!“ – Валентин Д. Иванов / 102

„Вместо интервю“ – проф. Николай Слатински / 111

Млади гласове: „Хайде да измислим приказка!“ – Мел / 113

Фантастичното нефантастично: „Той“ – Янчо Чолаков / 124

■ И реалистите фантазират

„Разговор с Едисън“ – Антон Чехов / 128

■ Фантастихия – К. Балмонт, Ив. Давидков, Л. Желязкова, Х. Кортасар и Р. Стоянов / 131

■ Фантастология

„Елин Пелин като фантаст“ – Александър Карапанчев / 138

„Какво е това Фантастивал в Европолис?“ / 144

„Испанските жени чудо“ – Claymore / 147

„Руска империя 2.0“ / 150

Съдържание на новата „Тера фантастика“ / 153

„Фентъзи и революция“ – интервю с Чайна Миевил / 156

„Подкаст за българска фантастика“ – Валентин Д. Иванов / 169

115 години от рождението на Светослав Минков

„Деформации на личността в трансформираната реалност“ (продължение) – Янчо Чолаков / 173

„Народните приказки изпреварват с герои чудовища писателите“ / 182

„Желязната тарантула“ – Александър Карапанчев / 185

„1902“ – Боряна Владимирова / 191

■ Съзвездие Кинотавър

„Кубрик искаше съвременна научнофантастична приказка, Спилбърг я завърши“ – интервю с Йън Уотсън / 196

„Фантастични екранизации“ – Виктор Джамбов / 205

„Бегълци по острието на безумието“ – комикс / 210

■ Визионария

Представяме ви художника Андриан Бекяров / 211

■ Футурум

„Пет избрани края на света до 2017 г.“ / 220

„Експанзия чрез имплозия“ – Атанас П. Славов / 222

„ФаКтастика“ – Асен Асенов / 230

„Религиозен нанотех“ – отец Елпидий / 258

„Технохуманизмът и дейтъизмът – новите религии на бъдещето“ – Васил Сивов / 261

■ Откъде идваме

„Националните фантастични награди: издания 2015 и 2016“ – Кристиана Тошева и Калин М. Ненов / 268

„Еврокон 2017, Дортмунд“ (1) – Валентин Д. Иванов / 277

■ Присмехулник за убиване

„65 заглавия“ – Янчо Чолаков / 298

„Защо не кацат извънземни?“ – Стефан Кръстев / 301

„Въпрос на нерви“ – 90 г. от рождението на Антон Донев / 303

„Новият Микромегас“ – Ацо Делибашев / 305

„Размишлизми“ – Атанас П. Славов // стр. 306

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази може би наистина ще разберем, че навън…

Даниел Тунев, 26 г., СУ „Св. Климент Охридски“, Сливен

***

Разпуква пролетта и аз потеглям:

следите ми в снега са вече локви,

студът – мой враг – сега оттегля

към миналото своите пехоти.

Разтварят ми чадъри господата

в единственото висше общество

и с най-висока титла всепризната –

не княз, не прокуратор, а дърво.

И всичко – за да бъда публика

на техните крилати продължения.

(А нежното и тъжното се влюбиха,

без някой да им дава разрешение.)

Милиони анонимни екзекуции

безшумно изпълняват се в сърцата.

Короните са кошери на звуците –

безименният вик на свободата.

Безвкусният нектар на дъждовете.

Безсмисленият дар на изобилието.

Тук днеска всяко оживяло цвете

е стъпканият спомен на безсилието.

В подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Сетихте ли се днес за детето у себе си? Усмихнахте ли го? Нови игри измислихте ли? А мечти?

Нашата следваща награда, игра и мечта ще бъде повест в стихове, написана и илюстрирана от деца. Тя се казва „Момичето от квартала“, но освен момиче в нея има и доста момчета, опасности, трудна за разбиране любов и още по-трудни за разбиране възрастни.

До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки  от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
да ви включим в  По-желалите  – читателите, които вярват, че „Момичето от квартала“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от повестта.

~

Ниа

Днес ми се иска

да се случи

нещо истинско

и да получа

поне мъничко вдъхновение.

Да се случи

едно различно приключение,

за да научат

нещо ново и хлапетата.

Защото

писнало ми е момчетата

да провокират,

да се бият,

да си играят,

да се крият,

за да впечатлят момиче.

Това на нищо не прилича!

 

Кварталът

Какво си пожелаваш, малка Ниа?

Какво мечтаеш аз да ти открия?

Готова ли си да ме видиш в блясък,

по-мръсен от бургаски плажен пясък?

Защото моят блясък тъмнина е

и не очаквай тук да се разкая

за плановете си и за делата.

Аз мозъкът съм чер на махалата.

Ще ви покваря и ще ви разкрия,

наложи ли се, даже ще убия

този глупав ваш ентусиазъм.

Мечтател ли си, аз ще те наказвам,

докато станеш проста сива клетка

от моята вековна тъмна плетка.

Кварталът е основна единица

на общество, в което всяка птица

кокошка е с криле без приложение.

За тебе, Ниа, имам предложение:

Излез навън! Иди, открий Максим!

А неговият ум неустоим

и чарът му, от който си пленена,

те чистата ти мисъл ще превземат.

Максим обича тайни и загадки.

Но щастието ви ще бъде кратко,

а още щом следа от тях открие,

над вас като торнадо ще се вие

духът на ревността. Защото, мила,

момичето без обич няма сила

да стане сутрин даже от леглото.

Това разбрал съм, скъпа, за живота.

 

Ниа

И днес успях

за час да си науча.

И днес успях,

дори в деня си скучен,

да помечтая

и да порисувам.

И днес успях,

но всъщност се преструвам,

че в нещичко изобщо съм успяла.

Такава скука ме е завладяла,

че ми се иска

с парашут да скоча

или със бънджи…

Трябва да отсроча

аз щурите мечти,

но ми се иска

да се науча да поемам риска

на живия живот.

И оптимистка

да бъда за света

и за съдбата си.

Ах, колко ми се иска

да „строша главата си“

(метафора използвам),

ала все си мисля,

че целият ни свят

е тъй измислен

и точно на метафора прилича.

Такъв живот

е трудно да обичаш.

 

Макс

Излизам и се срещам с Влади.

Ще кажете, късмет извадих,

защото, ако беше Гошо…

(Буквално вече ми е лошо

от приказки за колелото му –

голямата любов в живота му.)

– Със „нубове“ играх, брато!

Жив „пентакил“, това е то,

изпуснах, „килстил“ ми направи

един нещастник изоглавен.

– Човек, аз не играя „Лига“

и в този миг ти казвам, стига

ме занимава с простотии,

за мен игрите са, не крия,

най-чиста загуба на време.

– Брато, изобщо не ми дреме!

– Момчета! – Я! Това е Ниа! –

Очаквах тук да ви открия.

– Да, истината е жестока,

че неизменно сме пред блока.

– О, стига, Макс, говорих с Гого,

а той помоли ме, не много,

да караме днес до канала.

– Ще кара с нас?! Не си разбрала –

веднага я прекъсва Влади.

– Пет колелета ще извади,

ако реши да не се фука…

– Не тръгвам с него! Не ми пука

за скъпите му колелета.

– Ех, че надувка си проклета! –

извиква Ниа. – Не си струва

по цял ден тук да мързелуваш,

да вземеш да умреш от скука.

Виж, приключението чука

на нашата врата сега.

– Добре, от твоята уста

звучи донейде поносимо,

но колело у нас си имам –

отсичам аз. – Ще взема

моето си, имам време

дори да се преоблека.

– Хей, най обичам ви така! –

възторжено подвиква Ниа. –

Побързайте! Ще ви убия,

ако ви няма тук след час!

– О, пет минути са до нас.

– Хей, Влади, Ниа, ще ви взема

от тук, след… Вие дайте време?

– Добре, не час, а половинка –

предлага Ниа на двамина ни.

Тъй се разделяме пред блока

и всеки – в своята посока.

„Приказки за Юнаци и злодеи: втори“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на двадесет и осмата книга в поредица „Човешката библиотека“:

Приказки за Юнаци и злодеи: втори

Приказници: Калин М. Ненов, Валентина Димова, Лъчезар Енчев, 2018

Редактор: Калин М. Ненов, 2018

Коректор: Калин М. Ненов, 2018

Художник на корицата: Катерина Данаилова, 2018

Оформление на корицата: Мартина Неделчева, 2018

Снимки: Илка Чечова, Росен Василев, Констанца Христова, СДП „Балкани“, 2018

Електронно оформление: Калин М. Ненов, Александър Василев, 2018

Най-нова версия: 2018-03-06

За да ви пратим „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“, поискайте ни я на poslednorog -в- gmail.com – пишете ни дали предпочитате формат HTML или FB2. Както останалите ни електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити.

Подобно на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ сборникът се разпространява безплатно. Но може да подкрепите усилията ни, като:

споделите с нас отзивите или въпросите си – в коментарите долу, или във форума, или на мейла горе. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“;
споделите с приятели текста – и ги насочите насам;
дарите на гражданските организации и каузи, които подкрепяме. (Списъкът е във вечен процес на допълване.

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази просто ще ви върнем в истинския свят.

В подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме още един откъс от приказката „слушаща“. Чудили ли сте се какво става – с тях, с нас, с всички?

~

…

Още в мига, в който успявам да затворя очи в съня и да ги отворя наяве, съм скочила от постелката и препускам към вратата навън. Пътем мятам първата роба, която ръцете ми хващат, прелитам през прага и с дълги скокове се понасям надолу, към плажа и към морето.

Денят е от тези, в които зърваш безкрайността. Истинската безкрайност – не оня кошмар без край… потръпвам и се затичвам още по-бързо. Онази безкрайност – там, където небето, спокойно и сиво, среща морето, спокойно и сиво. Без да забавям крачка, оставям погледа си да се зарее към нея, да попие покоя, да го разлее надолу към щорма, който блъска в гърдите ми.

Почти стигнах. Босите ми нозе тупкат по пясъка. Бързо въртя глава от единия край на плажа към другия. Къде може да е?

Ето, бялото ято си е на мястото, до потока, чиито топли води димят в мразовитото утро. Птиците – така де, царствените особи – грациозно протягат шии и перят криле, но величественият момент се поразваля, когато ме забелязват и се юрват към мен, съскайки като чета кротали. Аз се смея и съскам насреща им, и хватката на съня вече се е отхлабила достатъчно, за да се стегна, а после да се разтегна в правилния момент, да ги прескоча, да се прескундя, веднъж, два пъти, да кацна върху коляното и ходилото си с не по-малко грация, отколкото тия пернати зверилища зад гърба ми. Сравнението, така или иначе, не работи в моя полза: те са грациозни само преди да те набележат като поредната жертва, която идва да пълни неутолимите им гуши с храна. А като кацат, са си направо грозни… да ме прощава Майчицата природа. Какво сега, не мога да си кривя душата…

Особено след цяла нощ, когато нещо ми я криви.

Плъзвам се още няколко крачки напред, колкото и двете ми ходила да се озоват във водата, където знам, че хищните бели красавци няма да ме последват. Студеничко е, точно така. Да не са луди.

Не бързам да влизам навътре. Нека тялото ми малко привикне. То да привиква, а аз ще повикам – приятелите.

Свирвам с уста, първо тихичко, после, когато от това нищо не произлиза – с все сила. Хм… Днес ги няма? Я пак…

Ето там! Сивата укротена повърхност трепва, за миг се подава гладка гърбина, но не изскача през нея – да не би да им има нещо? – а пак потъва отдолу. И ето пак: подава се и потъва, подава се и потъва.

Е… важното е, че идва.

Когато спира на десетина стъпки от мен, вече виждам контурите му през помътената от студ вода. Това е Грио, любимият на Ирида. Познавам го не само по равномерното сиво, но и по назъбения овал на дихателния му отвор. Но къде е самата Ирида? И защо той не идва при мен, ами се върти на едно място?

– Грио! И теб ли те изоставиха, друже? – Оголвам насреща му всички зъби, които ми позволяват устните.

Неговите собствени – две тесни и дълги дъги от остри камъчета – се белват насреща ми. Всеки път се разтапям, като ми се усмихнат. Всичко става толкова просто, тъй чисто; всички вериги и пранги се свличат от гърди и нозе…

После се сепвам. Давам си сметка, че Грио не използва фуниевидния си език, за да ме пръсне с вода, и че вече наистина идва към мен, но зъбите му продължават да се белеят, и това вече не ми прилича…

Носът му пронизва водата и се забива в стомаха ми. Изплювам въздуха си, падам назад. Изкуството поема контрол над тялото ми, десният ми пищял се стрелва нагоре и се плъзва по задната перка на Грио, която се е засилила сред смерч от пръски към хълбока ми. Ударът е жесток, ужасен, неописуем. Но не изтръпвам. Не мога да събера ума си, за да изтръпна. Мога само да гледам нагоре, към небето, премятащо се над мен, и да се дивя на оная своя частица, която се бори да учлени мисъл в думи.

За…що…

 

– Открихте ли… Ирида?

Издишам остатъка от въздуха – бавно и полека. Насочвам топлината на излизащия дъх надолу, към кълбото от тръни, свило се между слънчевия ми сплит и кръстните прешлени.

– Не сме още – Кап полуизвръща глава от масичката, върху която счуква билките за следващия компрес. Усмивката му загрява вътрешностите ми още. Ала очите му гледат сериозно. – И Грио го няма никакъв. Едни морски охранници разправят, че го видели – видели триметров, чисто сив делфин, сигурно той ще е бил – да пори вълните в посока Сърцевината.

Той хвърля поглед към Рея, която тъкмо ме приближава, понесла съдинка с лед, после ни кимва.

– Ще ги намерим, и двамата.

Затварям очи и се съсредоточавам върху хладната струя, която влиза през ноздрите ми. Тя се спуска надолу по глътката, гръкляна, трахеята и бавно, внимателно, за да не подпали болката пак, облива кълбото от тръни, започва да го отпуска. След малко към хлада отвътре се присъединява благият студ на парченцата лед по стомаха ми. Дланите на Рея ги разстилат от пъпа до плаващите ребра, а после, успокояващо ледени, лягат върху челото ми. Постояват там и се плъзват по слепоочията, покрай ушите, отзад и надолу, отнасяйки капчици пот.

– Признавам си – говори Кап от другия край на стаята, – че и досега ми е трудно да го повярвам. Ако стъпките в пясъка не бяха само твоите, щях да вдигна на крак всичките ни Юнаци – поне тия от Особени произшествия, де… Още е трудно да го приема, Юн. – Тихите удари на чукало в хаванче разделят думите му на тактове. Опитвам се да оставя мелодията им да ме унесе. – Точно на теб да се случи, и точно Грио…

Дланите на Рея бързо се връщат и изглаждат бръчката, всякла се в челото ми. После се плъзват надолу, да помилват веждите ми. Аз отново отпускам клепачи и се съсредоточавам върху следващото вдишване хлад.

– Но пък знаеш ли колко повече щях да се разтревожа – сега гласът на Кап се смее без свян, както, убедена съм, ще видя да се смее и той самият, ако отворя очи, – направо да пощурея от притеснение, ако не беше Грио, а някой… враг.

– Враг… – отронвам аз със следващия си дъх.

– Представяте ли си, мили дами? Юнакиня Юна, издебната и свалена в нокаут от тайнствен враг? Клюкарниците щяха да те разнасят чак до Отвъдното кралство вече…

– Щях… да усетя… враг… – издишвам аз. – Грио… е…

– Приятел – обажда се Рея и аз сепнато отварям очи, за да я потърся. – Само приятел може да нарани така.

Тя стисва съдинката с лед и се обръща. При вида на вдървените ѝ, едва потрепващи рамене болката в стомаха ми изригва отново.

– Е, Рейче, сега пък… – Кап се е обърнал и облъчва и двете ни с усмивката си. – Приятел може да нарани – приятели могат да изцелят.

Той разперва ръце, и едно зелено полусчукано късче литва от тях и се лепва върху стената.

– Приятели могат да ви разсмеят, могат и да ви разреват. – Кап заговорнически вдига пръст към устните си и бърже изчегъртва парченцето, преди Рея да се е обърнала. – Приятели могат да ви накарат да изревете, като видите в каква кочина са превърнали дневната ви…

Рея се е извърнала още на средата на „кочина“ и очите ѝ шарят наоколо в доста успешна имитация на легендарния „сразяващ поглед“ на Юна. Кап, налапал показалеца с провинилото се парче биле, елегантно го измъква, чистичък като ненапита вода, и прелива в най-невинния реверанс на света. Опашката от къдрици засипва лицето му и го скрива от нас. Издават го раменете – тресат се беззвучно, после започва да се тресе целият: лакти, разперени длани, къдрици. Накрая – и да хихика на глас.

Насреща му небето в очите на Рея омеква, лудешки вятър разгонва облаците, и двете като една се присъединяваме в хохота. Моят бързо минава в хрип, в кашлица и в конвулсия.

Когато тъмата и спиралите златни точици пред очите ми се разсейват, отсреща, на една педя от мен, ме гледат два други чифта. Земя и небе, топла пръст и стопляща синева…

Кап скача, завърта се и почукването на дърво о дърво започва наново.

– И все пак… случвало ли се е делфин да нападне човек, някога?

– Големите, косатките, са нападали – казва Рея, докато сменя леда на корема ми. – Наричат ги китове убийци, знаете?

– Да, но – Кап се поизправя, избърсва чело – те делфини ли са наистина? Не са ли по-скоро китове? Така де – убийци?

– Устройството на телата им ги доближава до делфините. По размери приличат на китове.

– А другите, неоспоримите делфини? Те наранявали ли са хора?

– Питомните понякога хапят. Дресьорите си, грижовниците, гости, дошли да ги гледат за развлечение. Даже деца са хапали… Много често е от вълнение. Понякога като част от играта.

Рея маха студената мрежичка от стомаха ми и за миг потърсва с очи моите. Аз полека поклащам глава. Не зная.

– Да, но те са затворници – казва Кап. – И мен ако ме държаха в клетка, и аз щях сегиз-тогиз да наръфам някой… При волните как е?

– Има описани случаи на нападения с… – Гласът на Рея пресеква. – … интимни намерения. Делфините са любвеобилни – побързва да каже тя. Не се обръща; познава ни достатъчно много, за да ѝ е напълно ясно, че няма да удържи смеха си, като види какви танци с вежди играем. Танц с вежди, от Юна и Кап…

– Явно разбиранията им за любов са широки…

Последвалото мълчание всеки населява със свои си мисли, лични и неприкосновени. Накрая го нарушава Кап:

– Това – поне аз, де, не че толкова разбирам от тия неща – не го наричам нападение. То пак е някакъв вид… игра. Нали?… Истински нападения имало ли е?

– Обикновено – Рея се позамисля, – даже да ги дразниш нарочно или да ги нападнеш, те просто се обръщат и се отдалечават. Някои хора обичат да плуват с тях, макар че в цяла Конфед’ия има възбрана. И с право. Хората са им взели толкова много, а сега им се врат и натискат като някакви…

Очите ѝ се избистрят, заострят, заледяват се. Стрелвам с поглед Кап, който тъкмо отваря уста, но тя го пресича:

– Виждали ли сте как изглежда удавен делфин? Като се заплетат в рибарските мрежи на няколкостотин стъпки под водата? Те се задушават, ако поне на половин час не се подадат на повърхността.

Кап е застинал с ръце, по които се стичат зелено-оранжеви вадички, и я гледа смълчано. Аз навеждам глава.

– Виждали ли сте как изглежда селце на фаори след есенния им празник на морския берекет? Върху пясъка лежат сиво-белите тела на делфини, обърнати на една страна, разрязани, с изсипани до тях вътрешности. И така – редица подир редица. Богат пир, тържество на преяждането, с което ще отпразнуваме щедростта на Татко Море…

Аз затварям клепачи и ги виждам върху задната им страна: стотици Грио, но с по-бели коремчета, сега пурпурни от собствените им жизнени течности. Несбъднати мои приятели – с вас няма да си играем никога. Моля ви за покой и прошка…

– Прости ми, Жо. – Рея се е привела към мен и държи лицето ми в шепи. – Аз… пак се отнесох. Прости ми.

– Аз… също знам един случай…

Сега и двамата са замръзнали и гледат мен.

– Мъжът бил… пиян… Делфинът дошъл… да играят… Човекът… го шамаросал. После… делфинът го шамаросал. С опашка… Завъртял се… и си заминал.

Поемам си въздух и го пускам като ласка вътре в стомаха ми. Двамата едновременно отварят уста.

– Пиян бил – изпреварвам ги. – Не успял… да стане…

Рея хапе устни насреща ми. Виждам, че иска да се разсмее, макар да знае, че не е редно. Очите на Кап са станали по-бездънни от нейните. За първи път от много години насам не срещам опора в тях, която да ме задържи, ако политна.

– Аз пък съм чувал – отронват устните му, сякаш съвсем независими от останалото му тяло, – че през последните ни години – (точно така казва: „последните ни години“) – живите твари все по-често нападат нас, хората. Людете в някои мегасели в Гърмания ходят навсякъде с шапка, за да не им окълват врани косите. А пò на север някакъв лос излязъл от гората и хукнал подир малко момченце… Едвам са го отървали. Баща ми разказваше, че лосовете са благородниците в света на дъбравата. Най-кротките и най-безобидните…

Грио – пак затварям очи. – Майчице наша… Какво ви е? Какво става… с нас?

…

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази… ще ви пренесем другаде.

Мистериозно четене!

Джак Никълс и прокълнатото светилище

Книга I: Господството на драконите

Ерик Биляров, 16 г., ПМГ „Яне Сандански“, Гоце Делчев

I глава

Джак не искаше да повярва, че всичко това е истина. Не можа да проумее, че това му се случва тук и сега и че той няма абсолютно никакъв избор, нито пък път назад. За него случващото се бе в пълен разрез с действителността, с това, което за него бе истинско и нормално. Залепил лице на стъклото, Джак се опитваше да се успокои, да се събуди от кошмара. За жалост, това не бе сън. „Елеваторът“, както го наричаше той, се спускаше бавно и неумолимо все по-надолу, разпалвайки още и още притеснения и страхове у момчето. Вътре бяха то и една жена, облечена в елегантни дрехи. През цялото време тя не издаваше никакъв звук, нито пък правеше нещо – само стоеше като застинала отстрани, не отмествайки ледените си сиви очи от пленника. Когато всичко наоколо потъна в мрак, Джак не можа да издържи повече. Страхът му прерасна в ярост, той започна да удря бясно по стъклото, а след това се нахвърли на прислужницата. От съседната стая веднага дотичаха двама мъже със сини униформи. Яките им ръце повалиха момчето на земята и последното, което то усети, бе спринцовката, пробождаща врата му.

Джак бе абсолютно нормално 13-годишно момче, слабо, с руса коса, сини очи и изпито лице, живеещо в щата Орегон заедно със своята майка. То не познаваше баща си, който, по думите на майка му, заминал за работна среща преди 14 години и никога повече не се върнал. Къщата им бе недовършена и те живееха в една мултифункционална стая. Животът, който водеха, беше сравнително спокоен. Майката получаваше стабилни доходи в рекламна агенция, а момчето ходеше на училище. То страдаше от дислексия, пречеща му да се развива и обучава нормално. Болестта го караше да се затваря в себе си, да избягва контакти и общуване. Съучениците му не му оказваха никаква помощ и подкрепа; единственият човек, при когото срещаше разбиране, бе майка му. За жалост, тя нямаше възможност да прекарва време с детето си, тъй като шефът ѝ я затрупваше с работа, обикновено се прибираше след полунощ, а понякога отиваше някъде, обяснявайки на Джак, че има спешна работа.

Момчето се бе приспособило към начина си на живот, примирявайки се с наложителното. За да компенсира до известна степен липсата си, Лорета, майката, му приготвяше всяка сутрин специална закуска и го караше с кола до училище. Той нямаше нищо против – вечер заспиваше до бавачката, а сутрин се събуждаше до майка си, която правеше всичко по силите си да му осигури спокойствие и безгрижност. Растейки, момчето забелязваше някои странни и дори страховити неща: всеки ден мъж с черни дрехи стоеше на ъгъла на къщата им, когато то се прибираше от училище; майка му често водеше телефонни разговори, след които изглеждаше угрижена и притеснена, а понякога хора с униформи звъняха на вратата им, търсейки „пратката“. Джак винаги биваше смъмрян от майка си, получавайки поредното предупреждение да не отваря вместо нея никога. Момчето не разбираше защо майка му бе толкова настоятелна и защо го гонеше винаги, когато предаваше „пратката“ – малък пакет, опакован в червена хартия. Любопитството винаги го побутваше да наднича и подслушва, но никога не получаваше нужната му информация. Детското му съзнание не осмисляше сериозността на положението и бедата, в която бе изпаднала майка му.

И така, животът течеше, дните отминаваха. Обичайните „закуски-реванш“ и мистериозните срещи продължаваха. Докато един ден не се случи немислимото…

Джак се прибираше от училище. Когато стигна до дома си, забеляза, че мъжа с черните дрехи го нямаше. Влезе вътре, заключи и зачака бавачката. Минаха час, два, а тя не пристигаше. Момчето започна сериозно да се притеснява. Точно когато бе готово да позвъни на майка си, тя го изпревари. Думите ѝ бяха кратки и многозначни:

– Джак, тази вечер бавачката е заета. Ще се наложи да останеш сам. Не се страхувай, надявам се, че нищо няма да ти се случи. Знай, че те обичам и че никога няма да те изоставя.

Връзката прекъсна. Оставяйки телефона, Джак усети ледени тръпки. Гласът на майка му бе ужасно неспокоен и несигурен. Той седна на дивана и се загледа в телевизора. Неусетно стана време за лягане и понеже се бе изморил много през деня, потъна в дълбок сън веднага щом затвори очи.

На следващата сутрин Джак се събуди, когато слънцето бе високо в небето. Майка му я нямаше и той започна да я търси веднага щом стана на крака. Беше изненадан защо не го е събудила, а изненадата му прерасна в притеснение, когато не видя обичайната закуска на масата. Момчето повика майка си, потърси навсякъде – никаква следа. „Невъзможно е да е тръгнала за работа“ – помисли си Джак.

Облече си якето и излезе навън. Там, точно пред къщата, бе спряла черна лимузина. Наоколо нямаше жива душа, а на предната седалка се отличаваше човешка фигура. Страхът надделя над любопитството и момчето се върна бързо вътре, заключи, пусна пердетата, включи телевизора и се зави презглава.

След около час събра кураж да погледне през прозореца. Пулсът му се учести, а лицето му пребледня, когато отметна завесата и видя лимузината. Стоеше като скован, зяпнал превозното средство. След известно време се опомни и разбирайки, че това няма да се махне, реши да отиде и да провери. За жалост, бедното дете нямаше избор. Колкото и да трепереше от страх, отвори вратата, стъпи с единия крак отвън и в този момент усети как нещо го сграбчва. То бе прекалено силно и преди Джак да види нападателя си, главата му бе покрита с торба и тежък удар по главата спусна мрак пред очите му.

Когато се събуди, той вече беше в елеватора. Не знаеше как и най-вече защо е попаднал там. Изправи се тежко, беше целият отпаднал и усети нещо на врата си. В момента, в който го докосна, го прониза пареща болка и реши, че е по-добре да не го пипа. Всичко последващо се случи сякаш за няколко минути, докато двамата мъже не го приспаха отново.

Бяла стая, огромна плазма и плътни стени бяха нещата, които Джак видя, когато отвори очи отново. Цялото му тяло бе приковано върху тясно легло, на устата му имаше лепенка, главата му бе изключително замаяна, а устройството на врата му бе непокътнато. Той стоеше така около две минути, когато се стресна от внезапното включване на плазмата. На екрана се появи мъж с обезобразено лице, плешив, носещ черно сако. Явно можеше да вижда Джак и на лицето му се изписа видимо задоволство. Зад него се движеха лаборанти, а на стената, гравирани с неоново зелено, се отличаваха инициалите „ЦМК“. Мъжът прочисти гърлото си и неприятният му дрезгав глас прокънтя в ушите на Джак.

– Най-накрая! Този така жадуван, очакван с нетърпение момент най-накрая дойде! О, момче, съжалявам, къде са ми обноските… – и той натисна един бутон, с който освободи оковите. След това се представи. – Аз съм идиомат Драндър – главен управляващ на нашата малка, но мощна корпорация. Може би се чудиш защо си тук, на дъното на океана, каква е тази сграда, къде е майка ти. Имай търпение и ще узнаеш отговора на всичко това, ако оцелееш, разбира се.

Лицето му остана безизразно и сурово, а тонът му караше Джак да потръпва.

– Имам крайно основателна причина да те задържа в плен и да те подложа на всякакви немислими страдания. Всъщност го правя, защото ти си… особено специален за мен. Със сигурност в момента в главата ти се разярява бойно поле между въпроси, объркване, страх, несигурност… Колко жалко, че няма как да осъзнаеш пълните мащаби на предстоящото. Истината е, че съм длъжен да ти благодаря. Оп, съжалявам, току-що пуснах още една бомба. Ха-ха-ха. Само ако можеш да видиш изражението си! Съжалявам, но това е всичко, което ще получиш от мен… засега. Часовникът тиктака, времето лети, безценното ми произведение на врата ти си върши прекрасно работата, а краят наближава с всяка изминала секунда! О, би ли изпълнил една моя заръка – постарай се да се запазиш относително непокътнат… все пак ти ще бъдеш последната, най-значима кукла в скъпоценната ми колекция!

В подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от сборника, в подборка на Веси (Vessey) от Goodreads.

~

 

…

Приятелят никога не оставя приятеля точно след като му е казал кривиците. Приятелят остава със приятеля, за да му помогне да си изправи кривиците.

…

– Аз разбирам, Жо – казва Рея. – Вътре в себе си го разбирам. Тези сблъсъци, тези… разочарования с най-близките ни, хората, които трябва да ни разбират най-добре, всъщност са изпитания. Те ни каляват. Така проверяваме дали наистина вярваме в онова, което искаме.

Разбирам и че страдам заради онова, което аз искам. Заради гордостта си. Заради… самолюбието си.

Разбирам го, но не винаги мога да си го спомня. Особено в първия момент, когато боли най-много.

Може би още съм малка…

…

Телата започват на крачка от мен и се простират… поне до другия ъгъл. Има мъжки и женски, по-дребни и по-едри, изпънати сякаш за почест или свити в кравайче… Но по две неща си приличат: всички лежат с лица към небето; и нито едно не помръдва.

…

Денят е от тези, в които зърваш безкрайността. Истинската безкрайност – не оня кошмар без край… потръпвам и се затичвам още по-бързо. Онази безкрайност – там, където небето, спокойно и сиво, среща морето, спокойно и сиво. Без да забавям крачка, оставям погледа си да се зарее към нея, да попие покоя, да го разлее надолу към щорма, който блъска в гърдите ми.

…

– (…) Само че стремежът към власт далеч не винаги ражда чудовища. У нормалната личност изборът какво е позволено, докато се качваш нагоре по стълбицата, винаги е съзнателен, подчинен на някаква логика, ограничаван от същите тези страхове – да не изгубиш препитание, сигурност, родна земя. Душевно здравият човек умее, в по-малка или по-голяма степен, да пренесе нещата, които са важни за него самия, и върху другия. И така, лека-полека, да спре да го възприема като натрапник и да започне да го вижда като съсед. Да търси как да постига целите си заедно с него, а не въпреки него.

…

Покрай нас изтопуркват боси петички, нещо погъделичква моите. Не отварям очи, няма и нужда. Дори зад клепачите им, светът буквално сияе със стаения Светлик на мъничкия ни гост.

…

Още по-убеден съм, че на нас, на всеки от нас, се полага да вземем предпазни мерки. Но не полицейските мерки, които мними загрижени властници побързаха да предложат – като засилен контрол върху свободата на словото ни и свободата да общуваме помежду си по интереси. Истинските предпазни мерки са в действията ни всеки ден, отношенията ни с всеки от съседите ни. Ако общуваме с тях повече, опознаваме ги и откриваме колко общи черти имаме под различния цвят на кожата и различните обичаи за връзване на косите ни, трагедии като тази в Каел ще се случват все по-рядко…

…

– На мен пък, Ре, ми се иска да виждаш в мен по-често приятеля. Да си спомняш защо се харесахме с тебе като приятели, преди да станем спътници. Иска ми се да не се чувствам такова чудовище, когато се видя в писмата ти. Когато се гледам в очите ти – такъв. Безчувствен и – как беше? – интелектуален… Колко пъти можеш да повториш една мисъл, без да я превърнеш в истина? Непоклатима и безвъзвратна? А най-много от всичко, Ре, искам да си в главата ми. Да видиш какво виждам аз. Защо го правя всичко това.

…

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С помощта на тази ще опитаме да ви пренесем в бъдещето. Или беше миналото?

Приятно четене!

Гост от бъдещето

Ваня Синякова, 13 г., Обединено училище „Свети Паисий Хилендарски“, с. Долно Осеново

Годината е 971-ва и аз ще имам възможност да се запозная със Самуил: един от четиримата синове на комит Никола – управител на Средецка област и близък родственик на царската династия.

В момента пътувам с баща си, а колата ни бавно се насочва към главния град Охрид. Той е красиво разположен между два хълма, около голямо езеро. В далечината се виждат високите кули и здравите крепостни стени на царския дворец, а в подножието са разположени укрепените дворци на знатните болярски родове. Наблюдавайки тази уникална гледка, осъзнавам на колко значими моменти и забележителни събития е богато нашето минало. Смятам, че е добре човек да си направи една разходка в историята, като се „върне“ в периода X – началото на XI век, за да усети духа и величието на това героично време. Отдалечавайки се от това паметно за нас, българите, място, след около половин час наближаваме град Преспа. Тук в своя дворец ни очаква цар Самуил и братята му – Давид, Мойсей и Арон. Дано не се разсърдят, че съм довела и баща си, защото как да им обясня, че съм на 12 години и нямам шофьорска книжка. Трудно ще ми бъде и да им обясня за всички технологични нововъведения от нашето време. Тук пътищата са в много лошо състояние и определено са за автомобил 4×4.

Наближаваме крепостта и погледите на всички са вперени в нас, вероятно заради колата, защото тук единственото превозно средство е каруца, водена от коне. Забелязвам, че към нас се приближава конник, който ни поздравява:

– Добре дошли в пределите на нашето царство! Аз съм Давид, брат на царя и военачалник на съпротивата срещу византийците. Елате с мен в двореца!

След като влязохме в крепостта, всичко ми се стори познато, защото по този начин беше описана и в нашия учебник по история. Още не мога да повярвам, че съм тук!

Цар Самуил, седнал величествено на трона, с интерес ме попита:

– Ваня, какво е това нещо, което се движи и ви докара до тук?

– Това е нашата кола – отговорих аз. – Тя се задвижва с гориво, наречено „бензин“.

– А какво е това бензин? – попита учудено царят.

– Ооох!!! Много трябва да ви разказвам. Но сега ще ви покажа новия си телефон. Има много опции… Вие, царю, вероятно не знаете и какво означава думата „опция“? Това са всички онези неща, които този апарат може да прави. Но знаете ли? Чувствам се доста неловко, защото аз знам всичко за вас от уроците по история и за всички дела, които сте извършили. Но това е така, защото идвам от бъдещето. Затова ще ви покажа какво може да прави този апарат, който ние наричаме „телефон“. Нека първо си направим „селфи“ – какво ли ще кажат моите съученици само като им покажа снимката? Вероятно ще бъде голяма изненада! Погледнете, царю, скоро си свалих от Google Play една Интернет-програма, в която можеш да намериш много и различна информация. Свалих си и приложението „лъжа или истина“. С нея можеш да получиш отговор на много въпроси.

– Ваня, а може ли в такъв случай да ми помогнеш? – попита цар Самуил. – Имам съмнение, че моят най-малък брат Арон е изменник и често издава информация на врага за важни места и действия от нашата съпротива.

Аз включих програмата и съмненията на царя се оказаха верни. Тогава цар Самуил заповяда да бъде хвърлен в тъмница брат му Арон, след което щеше да бъде организиран съд, на който той да получи справедливо наказание.

– А може ли, Ваня, да ми оставиш този телефон като дар от бъдещето? – помоли цар Самуил.

– Разбира се, царю! Но няма да можете да го използвате, защото когато ние с баща ми си тръгнем, Интернетът ще спре и няма да е от полза. Съжалявам, но аз идвам от XXI век, а тези неща са активни само за това време. Все пак се радвам, че помогнах да бъде разкрит един изменник, който с действията си застрашаваше българското царство.

На свечеряване се сбогувахме с царя и неговата свита. Стана ми малко мъчно, но знаех, че трябва да си тръгваме, защото не можем да променим хода на събитията. Пък и моето време повече ми харесва! Но никога няма да забравя този ден и забележителната ми среща с цар Самуил.

В подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „слушаща“. Помните ли онези седемдесет и седмина?

А да търсите смисъла?

~

Приказки за Юнаци и злодеи:

слушаща

 

„Нищичко не сте разбрали. Нищо.“

(Юна)

Имало едно време едно клане в Каел…

 

Ти си … никой. Името ти … ще изтлее.

Вдишвам и издишвам още седем пъти. После се завъртам на пети, загърбвам свития сив силует сред седемте квадратни метра мрак, качвам се по седем стъпала.

Решетките щракват зад гърба ми.

Мълчаливо връщам ключа на смълчания вардиян. Мълчаливо се поглеждаме. Кимвам му, отдавам чест и потърсвам жълтия светлик на изхода.

Пей… къде си, Пей? Мен… ми е студено…

 

… причинява смъртта на седемдесет от обитателите на Каел
собственоръчно. Останалите седем почиват от раните си
на път за целебницата във Феена.
Никоя от жертвите не идва в съзнание, заради което
точният развой на събитията и самоличността на
извършителя остават неустановени още седем зими.
Първоначално деянието се приписва на широко известния
злосторник от новоприсъединената Дъщия, наричан Дей,

– А обирите? Отвличанията? Клането в Каел?

– И до Каел ли съм стигнал? Стига, девета. Стига… Мислех те по-умна…

Тръсвам глава, продължавам нататък.

но впоследствие, след завръщането на Юнак

…иня

извънреден ранг Юна от специалната ѝ мисия до Дъщия,
обвиненията към него са оттеглени. Малко по-късно
отговорността поема …
… заявява като свои основни мотиви необходимостта да
„пробуди Конфед'ия от безгрижния сън“, да предупреди
всички конфед'ати за заплахата, грозяща домовете,
вярата и препитанието им. „Ще отворя очите ви“, пише
той, „така че дълго да не можете да ги затворите отново.
Точно както очите на всеки от онези мъченици.“
(Когато спасителните отряди пристигат в Каел, те намират
седемдесетте жертви с разтворени клепачи, замръзнали от
характерния за това време на годината…
… проучванията на разследвачите от корпус Особени
произшествия показват, че актът е подготвен и извършен
напълно самостоятелно.
… по-рано участва в крайнистки групи като Дългата
невидима ръка на Благоденствието и Пазари, свобода,
богатство. Според собствените му признания, той не е
разчитал на подкрепата им, но впоследствие нашите дейци
се вписват в тях още по-активно и докладват, че…

Очите ми се плъзват до дъното на страницата, после спират горе на отсрещната.

Съществуването на такива сформирования винаги е криело
рискове за спокойствието и мира в държавите ни, а подир
обединението им и за цяла Конфед'ия. Актът в Каел е една
логична ескалация на техните изрично заявени цели и
последица от твърде либералното отношение на властите
към тях. Препоръчваме по-строга регулация на възможността
на конфед'ските поданици да участват в подобни
сформирования, както и да имат достъп до лично въоръжение
и боеприпаси. Мерките, които предвиждаме, са подробно
описани и обосновани в Доклад …

Прелиствам още няколко страници.

Случилото се в Каел несъмнено е трагедия в непознати
досега мащаби. Но то представлява и възможност. В нашата
Система за охрана и отбрана съществуват несъмнени
пробойни, както ярко демонстрира случилото се. Сега ни е
дадена възможност да ги отстраним и да създадем солидни
редопазещи звена, чието засилено взаимодействие ще
гарантира сигурността на…

Има ли въобще някакъв смисъл тук?

Отгръщам на последна страница.

Както резултатите от последните ни проучвания, така и
общодушевните анализи, които провеждаме сред
обществеността на Конфед'ия убедително доказват, че
властта е длъжна да застъпи по-осезаемо ролята си на
закрилник на обикновения поданик. Сега повече от всякога,
ние сме готови да съдействаме за осъществяването на тази
роля и за предотвратяването на подобни трагедии в бъдеще.
Подробните ни препоръки са събрани в приложение …

 

– Ехе! – Плъзвам се през снега и я притисвам към себе си. – Честити празници, Слънце!

Че празниците не са честити, усещам и по вдървената стойка на тялото ѝ, и по начина, по който очите ѝ хем ми се усмихват, хем бягат встрани.

Сключила съм ръце зад гърба ѝ, да я завъртя във въздуха, да полетим както го заслужаваме всички – но вместо това отпускам хвата си и плъзвам длани надолу, по лактите и китките, за да стисна пръстите ѝ.

– Хайде! – кимвам встрани. – Да повървим.

За миг вдигам глава и оглеждам надвисналото небе: сивото, тъй красиво конфед’ско небе. После избирам онази алея, над която голите клони образуват плътен бял похлупак, и я подръпвам натам.

Докато вървим под непрозирния и уютен покров на снега, оглеждам лицето ѝ пак. Тя се усмихва насреща ми, с устни и даже с очи, но в очите ѝ мръзне оная корица лед, която казва „Сега няма да плача. Силна съм; ще ми мине“. Крехка корица – а толкова студено става край нея…

Спирам порива да потръпна и стисвам пръстите ѝ по-здраво.

– Весели преживелици вкъщи?

– Семейство… – отронва тя. В първия миг не я чувам; сглобявам си думата по облачето пара от устните ѝ. – Какъв му е… смисълът?

– Смисълът на семейството? – Сега се усмихвам два пъти по-широко и ми се струва, че една друга ръка стиска свободната ми, крепко, безмълвно, толкова години вече.

– Какъв е смисълът да им казваме… близки хора – очите ѝ ме поглеждат и под корицата лумват сини пламъци, – когато те не могат… не искат… даже не се опитват да ни разбират?

Отварям уста, пак се вглеждам в очите ѝ, затварям я и само ѝ кимвам леко.

– Аз… не се чувствам празнувала, Жо. Чувствам се… празна. Изцедена.

– Знам, Слънце – кимвам ѝ. – Виждам го.

– Опитах се да съм с тях. Нали са… празници. Нали… по празници човек е с близките си.

Изведнъж гласът и очите ѝ трепват, тя цялата се обръща към мен.

– А Пей?… Добре ли е той? Вие двамата…?

Стисвам рамото ѝ, дарявам я с най-сияйната си усмивка. Не е нужно да се насилвам. Достатъчно е да си го спомня – моя мил мъничък, растящия той, Пеян на света-който-иде.

Тя, заразена, ми се усмихва на свой ред. После пак мръква.

– Жо… защо не ми върви както на тебе?

Не ѝ отговарям. Какво да ѝ отговоря? Отговор ли ѝ трябва?

– Първо бях при едните ми… – паузичка за едно свиване на устни – близки. Не ми беше добре… тялото ми се опитва да ме предава. Знаеш.

Знам, Слънце – кимам ѝ.

– А когато не ми е добре, не мога да се преструвам. Как да се правя, че ми е хубаво с тях, като изобщо не ми е?

Дъхът ни се стеле нагоре, под пелената от сняг, скрила небето от нас и нас от света.

– Държах се с тях като… истински гъз.

Вместо да се разсмея – точно сега не бих се разсмивала, – само повдигам едната си вежда.

– Ох… изобщо не ми се разказва. Има ли смисъл?

Мълчим и дъхтим пара в студа.

А при другите? – вдигам по някое време другата вежда.

– На другия ден бях при другите. При тях съм започнала да се задушавам, Жо. Колкото повече време минава, толкова по-мъничко ме познават. И премълчавам, и даже… ги лъжа. – Очите ѝ трепват към моите, после пак побягват далече. – И ме боли, при тях наистина ме боли… Защото преди бяхме толкова близки. Споделях им всичко. А сега всичко, което им кажа, се превръща в някакво друго, обръща се срещу мен. Почват да ми се карат, че си… пилея живота. Че не си оползотворявам потенциала. Аз почвам да им крещя… наум.

Когато вдига очи, ледената корица се е пропукала.

– Защо поне веднъж не се опитате да ме разберете? Защо поне един път не ме изслушате? Празници са, за Бога! Време, в което трябва да бъдем най-прощаващи, най… разтворени. Най-отворени за новите… чудеса. Какво стана с нас? Нали бяхме вашите… чудеса?

Де са сега, ония деца-чудеса? Кога близките се превърнаха в непознати, които ни разделят, раз-далечават?

Примигвам. Явно не съм прикрила тия въпроси достатъчно, понеже очите ѝ са се вкопчили в моите – и болим… и болим… Пламъкът е стопил всички преструвки за лед и сега топлата, парещата вода се стича в две ручейчета по бузите ѝ. Протягам пръсти, попивам едното.

– Виж! – вдигам пръста с капчицата нагоре. – Пак заваля.

…