Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 13

В подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Спомени от заешката дупка

 

Заешката дупка е най-доброто скривалище, понеже няма начало и край. Някои дори не са сигурни къде започва наистина, и ако заекът влезе – значи това е началото. После може да не излезе същият заек, а дори да излезе нещо друго. Понякога заешките дупки изчезваха и на тяхно място цъфваха гербери и брюкселско зеле, което някому приличаше на заек или поне на усмивката му.

„Днес поздравих някого, а той не ми отвърна. Предполагам, че е глътнал таралеж. Само и единствено когато някой е глътнал таралеж, не отвръща на поздрав. Въпросът е дали е заседнал добре и има ли смисъл да се вади. Таралежите остават дълбоко в нас, щом се наежат. Може би този се бе наежил.“ Зайо почеса ушите си. Всъщност често го правеше мислено. Над тях се мъдреха чифт слънчеви очила и шапка идиотка. Под тях бе нахлузил жълт комбинезон, открояващ се сред лехите.

Сега се връщаше от бране на брюкселско зеле, от местата, където преди са били заешки дупки. Всъщност то не ставаше за ядене, дори и за съзерцание, и Зайо си мислеше дали не е добре да го подари на Зайка-някоя си вместо гербери. Последните гордо бяха щамповани на комбинезона му в негатив и приличаха на живи. Зайо се носеше на пет сантиметра над лехата с кошница брюкселско зеле, докато стигна до езерцето. От него излезе Птицечовката, която бе грозна, но учтива. Тя посочи към кошницата. Зайо веднага ѝ я връчи, като уви зелето в букет и въздъхна. Пред него изникна образа на Зайка-някоя си. Птицечовката обидено нахлупи кошницата на главата си и потъна в езерото.

Зайо се запъти през гората, която бе подвита от тежестта на старите дъбове. От нея се носеше миризма на сърнешка плахост и влажен мъх. Зайо остави страхливото си кожухче на едно дърво, с пожеланието да го вземе на излизане. Сега малко потреперваше, но се топлеше с букета от брюкселско зеле за Зайка-някоя си. Чу се бухане и две жълти очи го засякоха в сумрака. Без да се замисля, Зайко свали комбинезона си и дари острата човка на бухала с цвета на герберите. „Има нужда от нещо красиво“ – рече си той. Бухалът набързо прекрои оранжевата дреха в риза с къси ръкави, като на излитане метна на чело и слънчевите очила на Зайо. „Ех, сигурно отива на изток“ – помисли си с тъга заекът, защото бухаловото пляскане напомняше разбиване на морски вълни.

Пред къщичката на Зайка-някоя си той се спря. Не знаеше откъде да влезе, защото входът се местеше, според желанието му да дари целия букет от брюкселско зеле на Зайка-някоя си. Докато се колебаеше, редица мравки заградиха пътя му и започнаха да си прехвърлят зелчиците от краче на краче. Зайо стоеше и се чудеше, а междувременно букетът му се стопи. Заедно с него се изгуби и гледката към входа на Зайка-някоя си. Сега там имаше чудни брюкселски зелки и една леха оранжеви гербери, които им правеха сянка.

Зайо се почеса по главата. Убеди се, че това е трудно с шапка, свали я и се запъти към лехата. Там започна бавно, сякаш търсейки входа, който допреди малко бе пред очите му, да реди брюкселски зелки в шапката си. За да си пази сянка, изплете венец от гербери над ушите си, който ухаеше свежо. Толкова свежо, че сега лапите на Зайо се носеха на седем сантиметра над земята. Увлечен, той продължи да събира, а някъде от гората, с вика на бухала се носеше шепотът на потръпващото му кожухче, което го чакаше…

Участвайте в: „Изгревът на следващото“ (до 31.03.2019)

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и общността на Човешката библиотека организират конкурс за фантастични и други* разкази

В момента се провежда не един конкурс за български художествени текстове, но този е единственият, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще.

Живеем в свят, където буквалните, механични екстраполации на съвременните тенденции пораждат усещане за предстоящи катастрофи.

Взети заедно, те се опитват да оправдаят очакването за непреодолим перманентен разпад (почти като перманентната революция на председателя Мао

Алманах „ФантАstika 2018“: хартиено издание

Приятели (:

От печатница „Дайрект Сървисиз“ ни изненадаха и алманахът „ФантАstika 2018“, който и здаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, излезе два дни по-рано от предвиденото. Ура!

Копнеж за растящо творчество 2018: резултати и награждаване

Приятели (:

През 2018-а в Копнежа за растящо творчество се включиха 40 автори, вдъхновени от 59 книги или поредици. Най-малкият участник беше на пет. Една-единствена книга/поредица присъстваше сред любимците на няколко участници. Можете ли да отгатнете коя е тя – без да надзъртате надолу?

„Ортодокс“: електронно и хартиено издание и премиера (08.12.)

Приятели (:

Четвърти декември е най-множественият рожден ден на света… или поне в нашия личен свят.

08.12.: Премиера на „Ортодокс“ и „Момичето от квартала“ и награждаване в Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

На 8 декември, събота, ви каним на троен празник… юхууу! :))) Заповядайте от 11 часа в сектор „Детска литература“ на Столична библиотека (на втория етаж във входа към площад „Славейков“, който се намира най-близо до „Раковска“), за да ви запознаем с:

– две нови наши книги за деца (и не само): романа „Ортодокс“ на Григор Гачев и стихотворната повест „Момичето от квартала“ на Светлини сред сенките;

– младите автори, които грабнаха сърцата и умовете на журито ни в тазгодишния Копнеж за растящо творчество.

Обещаваме изненади.

В подготовка за алманах „ФантАstika 2018“: Малкото четене

Приятели (:

В момента приключваме подготовката на алманаха „ФантАstika 2018“, който и здаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Нали сте виждали предишните?

В подготовка за алманах „ФантАstika 2018“: Малкото четене

Приятели (:

В момента приключваме подготовката на алманаха „ФантАstika 2018“, който и здаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Нали сте виждали предишните?

В подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която наскоро започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев. Издаваме го съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

В момента завършваме електронното и хартиеното издание. Вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси.

~

Ангел се изчерви леко, но все пак попита:

– Тя сигурно тогава е много образована. Така ли е? – обърна се той към Христина.

– Повече от тебе! – отвърна заядливо тя.

– Браво! – заяви иронично той. – Ще ни обясни ли тогава на нас, простите, що е това, ммм, божествена сила?

– Това не е лесно обяснение дори за свещеник – каза отец Самуил кротко.

Хвърлих поглед към Христина.

– Май пишеше в някой учебник нещо за сила… – прошушна тя и притисна с длани слепоочията си.

– Нищо, нека поне опита. Ако сбърка, отче, вие ще я поправите – ухили се Ангел.

– Ами божествена сила… божествена сила… – започна Христина. – Сетих се! Божествена сила – това е божествена маса по божествено ускорение!

В тишината се чуваше как бръмчат мухите под купола на черквата.

– А божествена мощност е божествена сила за божествено време! – добави гордо Христина и пак се умисли.

Отец Самуил преглътна на сухо и тихичко се изкашля.

– Божествена енергия пък май беше божествената маса по божествената скорост на квадрат – продължаваше Христина. – А божествената дължина на вълната – божествената енергия по константата на… уф, забравих кой беше…

…

– Човек вижда това, което знае, нали? Помниш ли какво говорихме по-предишния път?

– Разбира се, отче – ухили се пак Ангел. – Как, ако покажеш една сбруя на кожар, той ще види ремъците, а ковачът – катарамите. И как всеки от тях ще види и другото, но почти няма да го забележи, понеже умът му ще бъде зает с това, което той познава. Нали беше така?

– Точно така, Ангеле. Имаш не само пъргав и търсещ ум, но и отлична памет… Така става и когато съдим хората. Добрият човек вижда у тях най-вече доброто, лошият – лошото. Знаят, че има и друго, но то заема съвсем малка част от света, какъвто е в очите им. Нали?

Ангел кимна след кратко колебание. Не ми беше трудно обаче да се сетя какво се опитва да измисли в момента.

– Затова и добрият човек живее в свят от добри хора, достойният – в свят от достойни, а ненаситният – в свят от ненаситни. Въпреки че наглед живеят един до друг – продължи отец Самуил. – Добрият непрекъснато среща добро, достойният – достойни постъпки, а ненаситния непрекъснато го крадат и мамят. А на този, що пилее чуждия труд и живот, непрекъснато му пилеят неговите и лишават съществуването му от смисъл… И да, всеки от тях знае, че в света има и друго. Но в техния свят то е съвсем мъничко, а почти всичко е каквито са те самите.

…

Рада рисуваше доста по-бързо от Христо, но въпреки това ѝ отне повече време. Доста преди да свърши обаче, вече бях зяпнал. Не предполагах, че с керемида е възможно да се нарисува нещо толкова истински. Погледнах Христина – гледаше с широко отворени очи, все едно за пръв път вижда рисунка. Помислих си, че ако дадат на Рада перо и четки, сигурно ще може да зографиса черква по-добре от майстор зографин. Като погледнеш рисунката на камъка, моментално ти ставаше ясно всичко за Буби: и как се радва на непознати, вместо да ги джафка, и как вечно си проси по още нещичко за ядене, и как обича да тича отвързан… Беше по-истински от истински.

– Бива те в ръцете! – изгледа я възхитено новата ми сестричка.

– Не е до ръцете. До очите е. Така го рисуваме, защото така го виждаме, всеки от нас.

– Ами! Да имах твоята сръчност…

– Добре, ето ти ръцете ми. Казвай какво виждаш, аз ще рисувам каквото ми казваш. После ще направим обратното.

– Амиии… Виждам… Ми кучето виждам!

– То какво има? Тяло?

– Естествено!

– А какво друго?

– Крака. Четири. И глава… На шия… И опашка… Иииии… Очи. И уста…

Последва дълга пауза.

– Друго? – обади се накрая Рада.

– Ми май не… Ама то стана пак като моето!

– Кажи какво още да му нарисувам.

Христина гледа Буби известно време, след това махна с ръка.

– Искаш ли сега да направим обратното? – усмихна се Рада. – Да рисуваш с твоите ръце каквото аз виждам? Ето ти керемидката. Сега, Буби има глава, издължена като малък пъпеш… И с муцуна, която стърчи напред от нея, наполовина по-дълга от нея и наполовина по-тясна… Мъничко по-дълга… Точно така… На върха на муцуната има черен нос… Малко по-малък… Отлично. От двете страни на главата, над муцуната, са очите. Големи са горе-долу колкото носа… Малко по-надолу… Точно така. Устата разделя муцуната на две, горната част е по-дебела, долната е съвсем тънка… Отлично! Отгоре на главата има уши, широки в основата и заострени на върха… Малко по-назад… Лявото е оръфано на върха… От главата излиза назад и надолу врат, малко по-тънък и малко по-тесен от нея… Отлично. Отзад на врата козината е разрошена. С линии, тънки като косми…

Когато привършиха, рисунката беше почти като Радината. Новата ми сестричка зяпна плочата, след това изгледа Рада още по-смаяно. Тя обаче само пак се усмихна и протегна ръка за керемидката.

– А ето сега как го вижда Данка. Или поне имам чувството, че го вижда някак така…

Когато свърши да рисува, по гърба ми лазеше студ, въпреки обедното слънце. Това там на камъка беше… де да знам. Не че изобщо приличаше на куче, ама и на друго не приличаше. Беше идеално симетрично и разделено на ярки нееднакво тъмни петна, подредени по абсурдно нежив начин – точно като всичко, което правеше Данка. Първата рисунка на Христина приличаше на куче сто пъти повече.

– Когато се учим да рисуваме, всъщност се учим да виждаме – поясни тихо Рада. – Така че смятам да опитам да уча Данка. Ако се научи да рисува като нашите рисунки, нищо чудно и да започне да вижда малко повече като нас. А това сигурно ще ѝ помогне…

…

Този път шевът стана горе-долу добре, но Христина разпра и него и почна пак отначало. Следващият, за най-голямо учудване на всички, се получи доста прав и равен. Като го завърши, Христина изтанцува някакъв дивашки танц насред стаята от радост.

– Какво става, Христинче? Показваш как умееш да танцуваш ли? – показа се на вратата мама. Беше ухилена до уши.

– А, не, просто се радвах на подгъва…

– А не искаш ли да се научиш да танцуваш хоро? То такова де, този танц сигурно е най-хубавият, откъдето идваш, ама различните места си имат различни танци… Я виж ти! Много добре е станал подгъвът!

– Божка ми помогна.

– Сигурно. А и упорството. От мен да знаеш: събереш ли на едно място постоянство и ум, получаваш хубав живот! Погледни нас!

Христина огледа иронично стаята:

– Виждам, виждам. А… как се получава постоянство?

– Чрез възпитание и набожност, разбира се… Защо гледаш така отчаяно? Не ти ли върви ученето?

– Върви ми и още как! – кипна Христина. Опита се да каже още нещо, но успях навреме да я ритна под масата.

– Тя, ъъъ, свикнала е да учи по друг начин. Така като ѝ се обяснява, надали ще го разбере.

– Ами обясни ѝ го тогава както ще го разбере, де.

Напънах се да се сетя как бяха обясненията в ученето на Христина.

– Ами постоянство… постоянство… Хубав живот се получава, като се съберат постоянство и ум. Значи постоянство се получава, като от хубав живот се махне ум.

Мама издаде някакъв странен звук, но не му обърнах внимание.

– А пък ум съответно се получава, като от хубав живот се махне постоянството – добавих гордо аз.

Каним ви на: Награждаване на „Изгревът на следващото“ и разговор за бъдещето, 02.11.2018, София

Приятели (:

През пролетта на 2018 г. Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и фондация „Човешката библиотека“ за първи път организираха конкурс за разкази „Изгревът на следващото“. Той е единственият досега, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще. Припомнете си пълните му условия.

С подкрепата на Културен център на СУ „Св. Климент Охридски“, като част от сесията „Съвременни утопии“, на 2 ноември, петък, от 19 часа в Конферентната зала в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ ще представим резултатите от конкурса и ще обсъдим темата „възможни позитивни бъдещета“. Заповядайте!