Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 12

Потърсете ни: вече и в платформата на “Хранкооп”

Четящи приятели,

Поехте ли към Панаира на книгата? А знаете ли защо няма да срещнете там членовете на ЧоБи – нито като издатели, нито като читатели? Кал го е обяснил много хубаво във форума, и въпреки че е писано преди цели 11 години, уви, си е все така актуално!

Затова пък бързаме да обявим, че вече има друго местенце, откъдето можете директно да си поръчате наши книги: и то такова, от което се гордеем, че сме част! Може би сте засичали нашата сергийка по фермерските пазари из София? Е, приятелите ни от “Хранкооп” вече приютиха нашите заглавия за постоянно на своята платформа, за което сме им страшно благодарни!

Хартиените ни книги, отпечатвани с грижа за природата (на 100% рециклирана хартия или с предвиден бюджет за залесявания) сега правят компания на цял куп здравословни и екологични хранителни продукти, козметика и стоки за бита от родни производители.

Как работи платформата? Всяка събота сутрин регистрираните потребители получават мейл с новостите за седмицата. Поръчки за идната сряда се  приемат до понеделник в полунощ. Поръчките се изпълняват в сряда до 13:30 ч. в офиса на “Хранкооп” на пазар Иван Вазов. Потребителите получават поръчките си на място или с доставка до адрес.

Разгледайте профила на ЧоБи и следете за нови заглавия, постепенно ще ги заредим всичките. Нека спечелят издатели и читатели – а не наемодатели на щандове. Какво ще кажете?

Kаним ви на: фестивал „Завръщане“ (18-19 май)

Приятели (:

Изпуснахте ли ни на премиерата в събота? Не си скубете косите! Подбрани книжки на ЧоБи и подбрани членове на екипа (в отпускарски режим ;)) може да засечете на фестивал „Завръщане“ в с. Хотница на 18-19 май. А на 18-и следобед на челно място в програмата се мъдри спектакълът „Коренуване: Невидена река“ на Мирослав Моравски – Моро, който препоръчваме с две ръце, два крака и най-вече две очи и уши!

На фестивала компания ще ни правят още един куп прекрасни български творци и авторските им произведения, ще звучи свежарска музика, ще има картини, приложно изкуство, фолклор… и надъхваща пролетна природа. Елате да им се насладим дружно!

Споменахме ли, че всички гореизброени благини плюс спане на палатки се предоставят от организаторите напълно безплатно? Юруш, народе, на авантата!

Предвкусвайки,

ЧоБи фестивалците

Каним ви на: премиера на сборника “По пътя към…” на Георги Атанасов, 11.05.

Приятели (:

Ето че достигаме още един крайъгълен камък по пътя към новите читатели! По случай Деня на книгата и авторското право, сборникът “По пътя към…” на Георги Атанасов, трийсет и втората книга от нашата поредица, ви кани на премиера!

Заповядайте на 11 май, събота, от 11 до 13 ч., във вече познатия ви сектор “Детска литература” на Столична библиотека (входът най-близо до “Г.С. Раковски”, на втория етаж).

Колко е дълъг пътят на един разказ от въображението на автора до сърцата на читателите?

Дали е прав или криволичещ, изпълнен с кръстопъти и разклони? Дали понякога не се оказва лабиринт… или задънена улица?

Елате да си отговорим заедно на тези въпроси, и да ни зададете своите. Ще имате възможност да се сдобиете с екземпляр от книгата с автограф. И да видите любими откъси, прочетени и почувствани от нашата групичка четци по роли.

Моята мечта е да ме оставят да вървя по пътя си. Взет от грабливите нокти на птица, премазан, изтерзан – оставете ме! Но те… понякога ме вдигат и отнасят. Чертаят пътя ми според техните изисквания – спасяват ме!

Мога ли да бъда спасен? Та аз съм само един охлюв, който се ражда сред множеството разпилени от дъжда. Дали ще бъда спасен, когато ме сгази нещо друго? Убие нещо различно, изяде враг? Не, позволете ми да опитам. Дайте ми шанс! Да вървя и оставям диря, която ще се изпари.

А вашите мечти какви са? Елате заедно да оставим диря!

Входът е свободен, но ако ще идвате, молим да ни се обадите до четвъртък, 9 май, за да преброим столовете.

Очакваме ви:

Жоро Атанасов и целия екип на ЧоБи, на прага на едно ново пътуване!

 

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Долният откъс пристигна преди година и половина в Копнежа за растящо творчество 2017. Публикуваме го едва сега, понеже междувременно Ради участва в конкурс с романа, от който е взет; а после се включи в нашата онлайн редакторска работилница – и го довери за редакция на Вики, Дес и Яна, другите активни участнички тази пролет. Затова версията, която четете тук, е попораснала спрямо първоначалната.

Порастващо четене и на вас!

Каним ви на: Премиера на първите три „Приказки за Юнаци и злодеи“, 30.03.

Приятели (:

На 30 март, събота, от 11 до 13 часа заповядайте в сектор „Детска литература“ на Столична библиотека (на втория етаж във входа към площад „Славейков“, който се намира най-близо до „Раковска“), за да отпразнуваме първите три книги в поредицата „Приказки за Юнаци и злодеи“.

Приказки за Юнаци и злодеи: първи

Приказки за Юнаци и злодеи: втори

Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

Преди 13 години Юнакиня Юна пое сред света, за да разбере какво се крие зад тероризма и зад делението „нас“ и „онези“. „Триптих за Юнаци и злодеи“ взе награда от международния конкурс „Златен кан“ – но, по-важното, нарои още: Юнаци, Приказници, въпроси, въпроси, въпроси…

Например:

Защо сме склонни да повярваме на най-лесното, което чуем? Наистина ли сме?
Ако един човек убие седемдесет и седем, кого си заслужава да си спомняме?
Кога е подходящ момент да си кажем кривиците?
Какво им става на приятелите ни понякога?
Как можем да се разберем без думи? А със?
Кой носи задаващата се промяна?
Може ли Юна да ти обърше д…?
А злодеите? Де злодеите?

Какъв е смисълът?

Когато си зададеш важен въпрос, когато държиш да получиш отговори – създай си време и място за тях. Остави глъчта на света настрана. Нека светът си приказва; ти помълчи. Стани онази част от света, която ще чуе каквото няма да чуе никоя друга част.

Важен е всеки въпрос, на който не виждаш веднага, в същия този момент, отговор. Който усещаш, че има силата да те промени. Да промени как виждаш, как свързваш света, как усещаш.

За да стигнеш до истински отговор, създай такова време и място, които ти позволяват да бъдеш смела. Да имаш достатъчно смелост, за да мълчиш, когато пред теб се оформи първият отговор. Той е най-лесният; а ти си смела и знаеш, че нещо не му достига. Да мълчиш, когато те подминава; после вторият, третият… седемнайсетият. Да мълчиш в пролуките между тях, в празнините и пропастите, тогава, когато имаш най-голямата нужда да закрещиш, да ги изпълниш с вик, с песен, с каквото и да е – само да минат по-бързо, само по-бързо да те оставят на мира; само по-скоро пак да бъдеш сред свои, по-скоро пак да не бъдеш сама.

Истински отговор е онзи, който те оставя да мълчиш срещу цялата глъч на света и просто да се усмихваш. Да знаеш, че цялата глъч на света няма нужда от отговора ти, и това е добро, и има свой смисъл.

Замълчи, Юне. Послушай.

…

Глъчта на света няма нужда от отговора ти, Юне. Тя има нужда да бъде изслушана, да почувства, че някой я е разбрал, че не е сама.

Помълчи. Слушай.

Не си сама.

На 30 март Юна няма да бъде сама. Каним ви всички:

~ Юнаците, които са вдъхновили нашите приказки;

 

(злодеите също… макар че за 13 години не сме открили нито един

„По пътя към…“: хартиено и електронно издание

Приятели (:

Пристига тридесет и втората книга в поредица „Човешката библиотека“:

„По пътя към…“ – Георги Атанасов

Автор: Георги Атанасов, 2019

Редактор: Калин М. Ненов, 2019

Консултант: Десислава Сивилова, 2019

Коректор: Христина Димитрова, 2019

Оформител на корицата: Георги Атанасов, 2019

Художник на илюстрациите: Любомира Стоянова – Мел, 2019

Предпечат: Георги Атанасов, 2019

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2019

Първо хартиено издание: Човешката библиотека, 2019

Първо електронно издание: Човешката библиотека, 2019

Най-нова версия: 2019-02-25

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 9 лв. , но ако си го поръчате от нас, струва 7 лв. То съдържа илюстрации (на Мел

Каним ви на: „През 9 земи: Бъдеще предварително“ (22-24.02.)

Драги приятели,

В края на този месец ще се проведе фестивалът „През 9 земи“, тази година с тема „Бъдеще предварително“.

Ето чудесен повод да се запознаете лично с част от екипа на ЧоБи, да си припомните някои наши издания и инициативи, да се докоснете за пръв път до други… и разбира се, да се позабавлявате сред още много фантастични хора, книги и идеи!

Скъпи читатели: отбийте се да видите, чуете и преживеете любими откъси и да стиснете ръцете на нашите автори – и на хората, които се борят „зад кадър“, за да стигнат творбите им до вас.

Скъпи писатели: носете си тефтерите и лаптопите, защото ще раздаваме и съвети за участие в най-новия ни конкурс.

И разбира се, ще може да разгледате и да попълните колекцията си от наши книги!

Очакваме ви с нетърпение и широки усмивки:

Петърчо от „Ортодокс“, Ниа от Квартала, Радо и (само)Дивите, един странник, отбил се от Пътя… и Изгряващото бъдеще

В подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Телемаркетинг

Телемаркетинг – знаете ли какво означава това? Не, не е същото, за което си мислите. Ние не предлагаме евтини стоки по телевизията, с цел да си купите колкото може повече за кратко време. Ние внушаваме мисли да пожелаете продукта. Да имате нужда от него. Да го бленувате и да ползвате и други свързани с него продукти.

Идеята се роди, докато една сутрин обсъждахме с колежка как можем да изкарваме повече пари със сравнително по-малко усилия. Също и да ползваме творческите си способности и заложби, които някои са склонни да отричат. Помислихме си какво би станало, ако медитираме всеки ден, представяйки си, че хората се радват да купуват даден продукт.

Отправихме предложение към местния клон на „Мока-лока“. Това е газирана напитка, чието пиене води до пристрастяване и гастрит. Разбира се, ние нямахме скрупули по тези въпроси. Просто искахме да експериментираме и спечелим пари. Предложихме на мениджъра да ползва нашите услуги за няколко месеца. Ако забележи ръст в продажбите, да продължим договора и да ни се плати. Ако няма такъв – не получаваме нищо.

Разбира се, кой би устоял на такова предложение? Мениджърът прие, а ние имахме достъп до маркетинговите изследвания за продукта. Не разкрихме по какъв начин точно ще водим телемаркетинга си. Искахме нашето ноу-хау да бъде подобно на скрития 25-и кадър в киното. Да отправя послания, които стимулират потребителите да търсят продукта.

И го правехме. Сутрин, изпушили дозата трева и заредени с кафе, сядахме с моята колежка един срещу друг и си представяхме как хората купуват все повече „Мока-лока“. И колко са щастливи да харчат парите си за нея. Правехме го точно в определен час и всеки ден. След месец маркетинговият отдел отчете сто и шестдесет процента ръст в продажбите.

След три месеца приходите в местния клон на фирмата се бяха увеличили с петстотин процента. „Мока-лока“ ограничи всички видове реклами. Спестихме стотици хиляди на компанията. Питаха ни как го правим, но ние, разбира се, казахме, че това е наше ноу-хау, и побързахме да го патентоваме. Сега вече никой не можеше да медитира над продажбите на даден продукт, без да ни плаща.

От централата на фирмата се обърнаха към нас и сега ние вече работехме на международно ниво, срещу шестцифрен хонорар, като носехме милиони печалба. От компанията поискаха да разработим огромни пазари като Индия и Китай. Така че ние всеки ден визуализирахме как хора с дръпнати очи и бакърен цвят на кожата жадно отпиват „Мока-лока“. Резултатът бе впечатляващ.

След като по лицето на цялата Земя хората неуморно пиеха „Мока-лока“ и фирмата едвам смогваше да произведе нужните количества, ни възложиха да разработим нови пазари. Например да привлечем същества от други планети. Ние отново предложихме на клиента да пробваме и ако успеем, да ни бъде платено.

Излъчихме нашия телесигнал, изпращайки визуални послания до всички краища на Галактиката. Представихме „Мока-лока“ като задължителен еликсир, носещ междупланетен екстаз. Не след дълго на Земята кацнаха Сивите, след това рептилите, плеядианците и други разумни форми на живот из Млечния път. Разбира се, всички искаха „Мока-лока“.

Успехът ни беше блестящ. Извънземните плащаха с каквото могат – артефакти, технологии или атомни кристали – и отнасяха щайги и контейнери с чудната напитка, която, разбира се, беше междугалактически патентована. Нещата вървяха блестящо, а планетата Земя промени името си на „Планетата на „Мока-лока“.

Един ден, докато медитирахме, усетихме нещо. Отворихме очи и видяхме пред нас един Ангел. Разбрахме, че е Ангел, по крилете и меча, който носеше, а от тялото му се излъчваше мека светлина. Той ни гледаше тъжно и едновременно строго. „Какво си мислите, че правите“ – попита. „Ами ние… работим“ – смотолевихме с колежката. „Работите – отвърна Ангелът. – Срамота! Вам е дадено да медитирате не за користни цели. Спрете веднага този цирк или ще загубите тази си способност.“

Ние – напушени и пребледнели, веднага спряхме медитацията. Той ни погледна още веднъж и се изпари във въздуха.

След известно време се окопитихме – сякаш излезли от транс. Облени в пот, двамата с колежката се спогледахме.

Станах и завих една цигара. Дръпнах и се обърнах към колежката: „Знаеш ли, имам една идея“…

София, 3.VI.2017 г.

В подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Всяко време има своето място

На Мила и Дени

Дъдълди Туиг имаше усещането, че всяко време се появява на определеното си място. За теориите на Айнщайн това бе Берлин. За Микеланджеловите творения – Рим и Италия. За великите географски открития – Испанската империя и т.н.

За себе си обаче не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под шкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получаваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно – като пробуждащата се пролет.

Така мислеше, докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи тук или там. Понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.

Затова той реши да напише трактат, доказвайки емпирично, че за него самия мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана. Лапичките му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето ден преди да изгрее. Него реши да попита за мястото на времето.

Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континуум, полюшвано от гравитацията, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задължения към къпещите се на брега в Маями го принуждават да се покаже точно там.

Дъдълди мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото, което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да се скрие с бейзболна шапка. Тогава реши, че имайки времето и притежавайки главата си, може би си е на място.

Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли. Обикновените хора му се сърдеха, защото мислеха, че са точно на своето място. Икономистите се канеха да го погубят, плашейки се какво би станало, ако всеки във времето намери свое място под шапката си?

Нима установеният ред не поставя всеки на място? И още повече – всеки си пази мястото.

Дъдълди Туиг взе куфара си, решен да потегли към звездите, и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Тази неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.

Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги, изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простира омачканите звездни купове, като от време на време добродушно се изсеква в тях.

Дъдълди погледна стареца в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една кърпичка.

София, 5.III.2016 г.

В подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Христос в Ню Йорк

Слезе – трябваше да го направи, защото Му писна. Непрестанните вопли, клетви, викове, заплахи, плач, упреци – всичко това се сипеше Нему. Той вече не знаеше какво да стори. Гледаше отгоре, мислейки, че е създал съвършения Свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете Му се валяха само отломки.

Когато воплите станаха непоносими, Той остави трона си празен. Връз Него сега се изсипваха плачът на майките, молбите на бездетните, хулите на злите езици и алчността на банкерите. Той просто не можеше да ги понесе повече. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, нахлузи дънково кепе, обу джинси и слезе на един док. Всъщност мигом се оказа там.

Присви очи в посока изгряващото Слънце. Грохотът на вълните Го заглуши, но Христос бързо свикна с него. Хубаво Му беше да чува Океана. Да усеща галенето на първите слънчеви лъчи. Христос се усмихна.

Сега никой не Го тормозеше за нищо. Разходи се по улиците. Тези хора не се различаваха много от Него. Само дето не Го разпознаваха. Минаваха покрай Него, като сянка. Някои даже страняха. Нали бе небръснат и със зелена куртка. Приличаше повече на докер или бездомник.

Прияде Му се нещо. Той се спря при продавача на хотдог и се вгледа в очите му. Онзи рече:

– С кетчуп или горчица?

Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко, че чак кеят потъна в очите Му.

– И с двете.

Онзи бързо изстиска двете подправки.

Христос го гледаше.

– Какво си ме зяпнал – три долара.

– Не ме ли позна? – попита тихо Христос.

– Не, да не си ми длъжник? Аз на аванта не давам вече! – тросна се онзи.

Христос взе хотдога и бавно се отдалечи.

Докато ядеше на една пейка в парка, дечица минаха и се заиграха с куртката Му. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от Него.

После някакви гамени Го обраха. Не че имаше много пари. Той дори не знаеше откъде са се взели у Него и се чудеше как хората бяха създали цяла система за тях. Да ги имат, пазят, отнемат.

Тръгна отново. Носеше се по улиците. Очите Го заболяха от светещите табели. Чуваше реклами, звуци, викове. Нима воплите и стенанията, които стигаха до Него горе, бяха толкова силни и тук? Не искаше да слуша повече. Реши да потърси нещо, с което да се подслади.

Попроси на ъгъла на 52-ра улица и 8-о авеню. После отиде до един италианец с количка и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката Му. Христос седна на кея и остави краката Си да висят над водата.

До него се присламчи момче със светла чуплива косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и Статуята на свободата.

– Ти знаеш ли кой съм? – попита Христос.

Момчето кимна с блестящ поглед.

– Мило момче, не знам защо се случи така и защо това не е Светът, който проектирах. Мен ме наричат с безброй имена – Адонай, Аллах, Христос, Йеве, Буда, Озирис… Хората искат от Мен да върша ужасни неща. Заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински. Да поговорим за звездите, Творението, смисъла. Това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен, че понякога ми се иска този Свят да го няма.

Момчето го гледаше с отворена уста. Христос го погали по главата.

– Заради такива като теб – заради децата – давам шанс, още един шанс. – Той близна от сладоледа. – Защото си мисля, че вие ще ме разберете и дойдете при мен. Ще се забавляваме заедно, изследвайки звездите, Вселената.

Момчето се усмихна.

– Ти си глухоням, нали? – Христос махна с ръка пред лицето му.

Шумът от прибоя оглуши Питър. Той преглътна буцата в гърлото си и изрече през сълзи:

– Бл…а…года…ря.

После проследи с поглед Христа, който, връчил му сладоледа, се отдалечаваше, носейки се над вълните – зад Статуята на свободата, към залеза.

С благодарност, и поглед, вперен в Ню Йорк – София, 03.IX.2010 г.