Мария Донева's Blog, page 295

Роман за една тайна

Ох, колко обичам да съм права!

Ох, колко ми харесва нещата да стават, както съм си знаела, че ще бъде!

Особено хубавите неща!

Например романът, който Христо Карастоянов написа СЛЕД „Паякът".

Какво казах аз тогава? Долу, там, в края на текста? А?

Е?

„Името" е роман – спомен.

Звучи като епическа песен, с тези омагьосващи повторения на цели абзаци.

В античния и в средновековния епос така се повтарят описания на битки, описания на хора, на победи, на поражения, на кораби и на богове.

Учили сме, че тези повтарящи се формули са се използвали за по-лесно запомняне на безкрайно дългия и никъде незаписан текст.

А може би е било точно обратното – това са били най-ярко запомнените отрязъци от някогашен ярък, жив, истински живот, който с времето започва да избледнява, да изглежда като мит, като сън. Както младостта, когато се отдалечава, се превръща в нещо измислено и очевидно невъзможно.

Романът „Името" е израснал върху разказа на Христо за княгиня Анастасия.  Докато четях, потъвах в историята и по лицето ми преминаваха сенките от няколко филма, които се прожектираха в ума ми… нещо от Булгаков, Алов, „Бяг", нещо от Маркес, може би „Есента на патриарха"… черно-бели филми за принцеси, пристигнали инкогнито… в Париж? или другаде?

На мен ми харесват приказките. Харесва ми да ги усещам възможни. Омагьосаният замък на Анастасия е на два ката, с два прозореца, отвъд десния е долината, а зад левия – планината, онази същата, на чието име бяха наречени всичките земи наоколо…

Книгата е увлекателна, малко тъмна, малко кратка.

Много се гордея, че я имам, защото Христо е избрал малко хода да я имат.

Аз бих казала – засега.

А пък аз като кажа нещо… знаете.

Я какво мога!

Обичам да мога!

Ябълка

Ябълка на тротоара.

Кожата й е златиста.

Тя е гладка и с лунички,

смее се от прахоляка.

Под езика си усещаш

тръпка от вкуса на сока.

Ала вече си отминал,

а и хората ви гледат…

*

Днес ще се опитам да ушия една ябълка, и сега се надъхвам  

До поискване, за Ани

1990

Както си разглеждах вестник „Септември", що да видя – аз на младини

 

: )

Искам да разкажа за Орлин

Намерих у дома снимка на Орлин Дянков и това ме върна години назад. Облъхна ме едно настроение, което се задържа наоколо с дни и ето, ще го споделя, не е много, но може би е важно за някого.

Ето я снимката.



Искам да разкажа за Орлин, но спомените ми са откъслечни и малки.

Единият спомен е тържествен и смешен.

Октомври 1989, награждаването на конкурса „Ханчев" е в Профсъюзния дом, аз съм облечена с един много голям бял пуловер, на всичкото отгоре косата ми е наелектризирана от него и ми лепне по лицето, гъделичка ме и ми влиза в устата, докато рецитирам. „Качете Добротата на мотор… и ще я заобичат всички пънкове, ще я целуват нежните хипари…" Свършва официалната част и при мене идват Орлин Дянков и Робърт Леви, единият висок и светъл, с конска физиономия, другият ситен-черен като боровинка, и ми казват:

– Ние сме двама нежни хипари и идваме да те целунем.

*

Вторият спомен е от лятото на 1990. Пролетта и лятото.

Тогава вече всички бяхме нежни хипари. Едни хора пътуваха на стоп, бяха се спрели в Стара Загора… Смътно ми е, лятно и напрегнато. Имаше една къща в село Хрищени, на дядото и бабата на някого, в която имаше безкраен купон. Бях там един ден, лежах на един хамак в двора. Готвихме някакви картофи.

Орлин беше там, той ме заведе.

В Стара Загора, седяхме на тревата в градската градина.

Пяхме песни на улицата, точно пред Универсалния магазин, и хората ни даваха стотинки. Събраха се една шепа пари в шапката. Колко се разочаровах, когато тези, които щяха да продължат на стоп, ги разделиха и си купиха цигари. За това ли беше?!

Имаше една снимка във вестник „Септември" на тази батална сцена – млади хора пеят на улицата. После, когато стана… това с Орлин, отидох да поискам снимката в редакцията, бяха минали месец или два, но фотографът ми каза, че не може да я намери. Днес прерових течението на вестника за 1990 (машина на времето, твоето име е Библиотека!) и я намерих, разбира се, качеството е напълно ужасно – броят на вестника е от петък, 20 юли 1990…



Веднъж бяхме в градинката пред закусвалня „Берое" и пиехме бира от бутилките (колко упадъчно, колко вълнуващо). Орлин се сби с един мъж, който каза нещо обидно за нас. Размениха по един удар и половина, той скъса ризата на Орлин, очилата му изхвърчаха. Видя ми се много грозно.

Орлин рецитираше стихотворения. Имаше едно, „В днешно време не разстрелват поети, а ги вкарват в една празна зала и им казват: „Четете, момчета!"

После всички си тръгнаха.

После казаха, че Орлин си е отишъл.

Цялото нещо, разказано с думи, е едното нищо без онова чувство за привлекателна, заразителна необикновеност, което Орлин създаваше с присъствието си. Нещо като мъха около прасковата и въздуха около Земята.

Но аз не мога да го изразя, затова ви се извинявам за глупавия си опит да го направя.

Стихотворение

Хайде, помогни ми, моля те.

Стига си ми се опъвало.

По коляното ти виждам

как сто пъти си се спъвало.

Колко свят си пропътувало,

търсило си ми адреса.

От умора си тъгувало.

Чудило си се къде са

тия, дето те очакват.

По поляните си спало.

Днес дойде при мен – заякнало,

весело и подивяло.

Иска вън! И ми се мръщи,

до прозореца въздиша.

Чакай, остани си вкъщи,

колкото да те напиша.

Римите ти ми се галят

и подскачат от вълнение,

мое хубаво, засмяно

бъдещо стихотворение.

На глас звучи ето така.

Готово!

В сряда падна се неделята.

Свърши се и таз задачка.

Все едно са ти отнели

най-любимата играчка.

И назад облегнат в стола,

гледаш – ето го, добро е.

Но съгласно протокола,

вече не е само твое.

И почивката е сладка,

а отвътре нещо дращи.

Беше хубаво, но кратко.

Нова работа подхващай!

проба – аудио

„Как се боледува най-добре" не е лошо стихотворение, но съвсем друго казва, когато го чуеш, измяукано от авторката:

За целта, кликни тук

Колко е хубаво времето!

Колко е хубаво времето вкъщи!

Беля си ябълка. Книжка разгръщам.

Тихичка музика кротко бълбука.

Слънце ли?! Аз пък не мърдам от тука!

(чета чуден роман, непубликуван, после тайно ще ви кажа кой)