Преходът си е преход. Някои неща са се променили изведнъж, рязко и неизбежно. Други се трансформират малко по малко, бавно и почти неусетно. След 20 години вече си "на попрището жизнено в средата", започнала е кризата на средната възраст, нищо не е същото - нито със света, нито със семейството, нито с теб самия.
А преди двадесет години си знаел какво те очаква. Знаел си накъде вървят нещата. Учил си за това и си учил другите. Но днес, като се озърнеш, все едно си попаднал в някакъв паралелен свят. Нищо не разбираш - защо се случи така? Къде сбърках? Кой е виновен?
Нека се разберем. Не става дума за България`2009, а за Япония`1965. След края на Втората световна война американските войски окупират островната държава. Пишат нова конституция. Променят изоснови политическата и правна система. Икономиката е в много тежко положение - след двадесет години преход тепърва започва това, което по-късно се нарича "японско икономическо чудо". Новите закони и обществени отношения няма как да не се отразят и върху личния живот на хората. Повсеместно е усещането за рушене на изконните ценности, на загуба на ориентири, на невъзможност да се определи кое е добро и кое - зло.
За Нобуо Коджима това става основна тема в творчеството. В средата на 30-те години на ХХ в. в две последователни години губи баща си и по-големия си брат. Губи хората, на които, според тогавашните обичаи, би могъл да разчита. През 1938 г. записва английска филология във възможно най-престижния Токийски императорски университет. Завършва го през 1941 г. като защищава теза върху творчеството на У. Такъри ("Панаир на суетата"). Става учител по английски в частно училище. И ето ти я войната. Излиза, че е посветил живота си на езика на врага. Отива на фронта. След капитулацията, в края на 50-те специализира в САЩ. Вече е университетски преподавател.
Изучава Достоевски, Гогол, Кафка.
Съпругата му, с която са заедно от първата си студентска година, умира от рак през 1963 г. На следващата година се жени втори път. А след още година, през 1965 г., излиза романът "Hōyō kazoku" ("Embracing Family", "Семейный круг"/"Семья Мива"). През 1970 г. този роман получава току-що учредената награда "Танизаки", чиито лауреати в следващите години стават нобеловите лауреати Кензабуро Ое и Кобо Абе, както и Фумико Енчи и Ейми Ямада.
Първият превод на романа излиза в САЩ двадесет години по-късно - през 1985 г., а вторият - след още около двадесет, през януари 2006 г. През октомври на същата 2006 г. Нобуо Коджима напуска този свят.
Главният герой на романа Шунсуке Мива е университетски преподавател по американска литература, специализирал е в САЩ, чете лекции на тема "Семейството в другите страни". А собственото му семейство се руши и той не разбира защо. Съпрузите не умеят да говорят помежду си. В традиционното японско семейство няма нужда да разговарят чак толкова - всеки си знае мястото и задълженията. Сега всичко е друго, никой не е мястото си: прислужничката вместо да си гледа работата, разнася клюки и се изживява като регулировчик в емоционалните движения на родители и деца. Мъжът осъзнава, че в новите условия ролята на съпруга като семеен господар се е изчерпала, пък и той не ламти за власт. Но така и не успява да разбере какво в тези променени условия се очаква от него. Да върне младостта на жена си, по-възрастна от него с няколко години? Да спаси живота й след като разбира, че е болна от рак? Да убие младия й американски любовник? Да й прости? Да спре сина си - тийнейджър, който иска да опита сам да се оправя в живота? Да опази, доколкото е възможно, дъщеричката си от стреса на този нов живот, който самият той не разбира?
А новото място, новата къща, която се надява, че ще закрепи разяжданото отвътре и отвън семейство, е модерна, но негодна за живот - японският климатик отказва да работи, а по американски проектираният покрив протича при всеки дъжд. Шунсуке се гневи на всички, импотентността му е не толкова физически, колкото интелектуален проблем. Токико - съпругата му, умира. Рьоичи - синът му, напуска дома. Скоро това ще направи и дъщеричката Норико. Крайно време е да изгони слугинята Мичийо.
Кой знае дали това ще реши проблемите. ]]>
bookshelves: to-read
]]>
bookshelves: to-read
]]>
bookshelves: to-read
]]>
Illa
read and liked
Longanlon Stoykov's
review of The Audacity of Hope: Thoughts on Reclaiming the American Dream:
"Две реалности се преплитат в тази книга.
След първата половина - вижданията на Обама за политиката и икономиката - мислех да я захвъ...more "
"Две реалности се преплитат в тази книга.
След първата половина - вижданията на Обама за политиката и икономиката - мислех да я захвъ...more "
bookshelves: currently-reading
]]>
bookshelves: currently-reading
]]>
Като прочетох „Onnazaka”, се сетих за „Гераците”. Като контрапункт. Но „контрапункт” в музикалния смисъл на думата, означаващ „едновременно съчетаване на два или повече мелодични пункта”, полифония един вид, а не конфронтация, сблъсък на гледните точки, както го разбират термина другите изкуства.
Действието и в двете произведения се развива по едно и също време – края на ХІХ-началото на ХХ в.; и двете творби имат за тема „Влиянието на нововъзникналите капиталистически отношения върху патриархалното семейство”. Но Елин Пелин изследва рухването на един идеализиран свят, докато Фумико Енчи се фукусира върху прераждането на жената, станало възможно благодарение на новите порядки в обществото. Или, казано по друг начин, думата „криза” на японски се пише с два йероглифа, думата „възможност” – също с два. Един от йероглифите присъства и в двете думи. (Пресилено е да се твърди, че има един и същ, един йероглиф и за „криза”, и за „възможност”). Ето ти го контрапунктът в полифония.
Но да започна подред.
Първо, четох „Onnazaka” в неизпипан превод на руски. Видях образци и от по-раншно руско издание, при което преводът е направен от английски. Английският превод е изчистен, съсредоточен върху смисъла на казаното, избягва пресъздаването на красивите обрати на речта, защото те биха довели до отклоняване на вниманието в погрешна посока. Но какво е речта на романиста без двусмислиците на метафори, алегории, хиперболи и литоти, - без тропи, с една дума? Преводът от японски на руски не бяга от тропите, не минава по лесния път, но руският език на превода звучи, да го кажем грубо, дървеняшки – натрапва тълкуванието на преводача и лишава читателя от негово собствено. А тълкуването на „Onnazaka”, вариантите, по които може да бъде разчетен романът, - това е, което прави произведението значимо, важно за японската литература на ХХ в. Да тръгнеш по краткия, но труден, мъжки път към храма, не ти гарантира непременно стигането до целта. Пък и не е задължително женският, пътят по полегатия склон, да е по-лесен. В края на краищата продължителното, макар и умерено, усилие може да те изтощи по-неизбежно, отколкото силното, но краткотрайно напрежение. Йероглифите, с които се изписва „Onnazaka”, са два: единият буквално се превежда като „женски”, а другият – като „склон”. Изразът „Onnazaka” означава „по-полегатият, по-лекият, макар и по-дълъг, женският път към храма”. Този път извървява Томо – героинята на романа „Onnazaka” („The Waiting Years” в английския превод, „Пологий склон”/”Цитадель” в руските преводи).
Фумико Енчи е дъщеря на големия японски филолог Казутоши Уеда. В детските й години у нея се пробужда интерес към театъра Кабуки, чийто голям почитател е баба й. Първата публикувана творба на Фуми е драматургична – пиеса за Кабуки. Впрочем, Фуми Уеда е болнаво дете и често пропуска училищните занятия. Затова пък получава възможност да погълне огромно количество литература – на японски и на английски. Като порасва, се омъжва за журналиста Йошимацу Енчи. Раждането на дъщеря им съвсем разклаща и без това крехкото й здраве и литературната дейност на Фуми остава на заден план. Едва след войната, подтиквана от нуждата да набави допълнителни средства за семейния бюджет, тя се заема сериозно с творчество. Публикува романа „Гладни дни”, който й носи литературната награда за женска литература. Най-известното произведение „Onnazaka” е плод на дългогодишна работа – писан е почти десетилетие между 1949 г. и 1957 г. Говори се, че прототип на главната героиня е бабата на писателката.
Романът започва с посещението на съпругата на провинциалния велможа Юкитомо Сиракава в Токио. Близките, при които Томо отсяда, са в недоумение: какво ли е принудило госпожата да изостави задълженията си у дома и да се отправи на продължително пътешествие в столицата. Нима предстои развод? Скоро съмненията се разсейват – господин Сиракава не желае да се раздели със съпругата си. Напротив, той й има такова огромно доверие, че й е поверил трудната задача сама да му избере наложница. В душата на Томо ври и кипи – тя едва е навършила 30, с 12 години е по-млада от съпруга си, при това изпитва към него истинска любов. И как няма – Юкитомо е висок, строен, чаровен мъж, за когото не е проблем да очарова която си иска дама или гейша. Но Томо е възпитана да вярва, че е длъжна да подчини целия си живот в служба на семейството, на съпруга. „Да се опълчи на мъжа и господаря си, означава да извърши саморазрушение”. И Томо намира подходящата девственица – 15-годишната красавица Суга, чиято майка-вдовица предпочита да я повери на Томо, отколкото да се принуди да я продаде за проститутка. Това е началото на пътя – за Суга, но най-вече за Томо.
След Суга в семейството се появява още една „приемна дъщеря” – Юми. После Юкитомо си харесва Мия – втората съпруга на сина-социопат Митимаса. Томо стиска зъби и нахлузва върху себе си кожата на студена непристъпност – „китайската императрица” я наричат зад гърба й слугите.
Фумико Енчи мимоходом подхвърля темата за брака по любов в японското семейство преди и по време на епохата Мейджи. Но любовта не е достатъчна, за да може Томо да понесе товара, който й възлага дългът на съпруга. Пък и времената са други: от една страна, преди Юкитомо не би имал дързостта да изпрати жена си да му търси наложници (винаги японските велможи са имали държанки, но са се стараели да не прекрачват някакви общоприети граници на приличието), времената са се сменили – старите ценности се губят, общественият морал е в разруха (вж. „Гераците”). От друга страна, времената са други: мъжете изучават рангаку (европейски науки), момичетата посещават училище, омръзналата любовница Юми бива омъжена, а след смъртта на мъжа си завършва курс по икебана и става преподавателка, а синът й завършава търговски колеж благодарение на финансовата помощ на Томо. Самата Томо е полуграмотна – тя чете йероглифи (канджи) само ако са придружени с обяснителни знаци (фуригана), пише предимно с хирагана (сричкова азбука). Това не й пречи успешно да води финансовите дела на семейството без дори другите да забележат каква огромна отговорност лежи на плещите й.
Юридическите реформи в началото на ХХ в. също допринасят за рухването на традиционната йерархия в японското семейство. Възниква въпросът дали фамилията, както преди, е длъжна да работи за просперитета на най-успешния си член или семейството неусетно се е преобразувало в малко съдружество за взаимопомощ. Едва със смъртта на Томо домашните си дават сметка, че наложените от „китайската императрица” правила за взаимоуважение и сътрудничество между жените в семейството са крепели дома през всичките тези години.
Малко преди смъртта си, в зимна виелица със сетни усилия Томо изкачва хълма, водещ до дома им. Извървява пътя към храма. И като стига до края на пътя, тя усеща способността си да разкъса самсарата, да разруши омагьосания кръг, в който се върти японската жена – от раждането до смъртта си и след прераждането пак отначало. Томо най-после е повярвала в силата на повтаряната от майка й мантра „Наму Амида Буцу”. Или просто е повярвала в собствените си сили. Тя настоява да предадат на съпруга й, че иска останките й да не бъдат погребвани, а изхвърлени във водата, „като боклук”.
Последното й желание е да напусне семейството такова, каквото е то. Томо предявява претенции, оповестява дръзкия си бунт срещу унизителното си положение на покорна съпруга. Юкитомо отхвърля възможността Томо да не получи подобаващото й се погребение. Но нейното изявление го кара да преосмисли целия им съвместен живот. „И това разцепи арогатното му его на две”, завърша английският превод.
Начинът, по който Фумико Енчи описва японското семейство - доколко се различава от начина, по който Елин Пелин описва българското семейство? Какво се случва със семействата в кризисни времена? Какво се случва с членовете на семейството, които решават да скъсат връзките си с него? Каква е ролята на семейството в съвременното консуматорско общество? Това са въпроси, свързани с преосмислянето на ценностите в днешния свят. И читателят, като се мъчи да намери отговор, се обръща назад, за да види какво е ставало в предишните размирни години – какво е останало в миналото и какво е оцеляло, ще оцелее ли и занапред? ]]>
Ейми Ямада присъства в повечето алманаси, представящи съвременната японска литература пред англоезичните читатели. Ейми Ямада има голям успех сред западната публика, въпреки че е упреквана в подражателство на култови за нейното поколение американски автори. Разгеле, като казах "поколение": разправят, била от поколението Х, дето си падало по ъндърграунда, дрогата и непукизма. Вярно, признават, че констатацията важи за героите й, пък Ейми Ямада си знае дали и тя е в кюпа. А тя дори не се казва Ейми - това е псевдоним (иначе се родила като Футаба Ямада през 1959 г.). На всичкото отгоре, на латиница е по-правилно да се напише Eimi, а не Amy, както предпочитат издателите, но това е въпрос трети и четвърти.
Ейми Ямада напуска университета, за да стане мангака (автор на манга - японските комикси), но скоро решава, че мангата не е за нея и прописва разкази. След пет години, през 1985 г. повестта "Bedtime Eyes" (sic! - заглавието и в оригинала е на английски) й носи литературната награда „Бунгеи”. Следващите творби получават още по-престижни награди1, но най-преиздавани в чужбина са тъкмо първата повест, донесла й популярност, "Bedtime Eyes" в комплект с "Игра с пръсти" (или "Пръстите на пианиста" - "The Piano Player's Fingers"2) и "Гръбнакът на Джеси" (понякога: само "Джеси"). Обикновено, сборникът носи заглавието на първата повест.
Онава, което гъделичка любопитството на масовия читател в християнския свят, е сексуалното поведение на героините - все още ни изглежда скандално това, че една жена може по толкова спонтанно-откровен начин да говори за интимната страна на отношенията си партньора. И за японците, казват, е скандално, но не друго, а важната подробност, че въпросният партньор и в трите повести е афро-американец.
Но щях ли да пиша за сборника, ако всичко в него се въртеше само около пикантериите?
Работата е там, че в медиите с икономическа насоченост много често се говори за характеристиките на "поколението Х" - "цинични, но гъвкави", "активно работещи хора, повечето добри специалисти, устремени към кариера" и разни такива. Други пък свързват родените между 1965 (според други - 1960) и 1970 (някои "разсрочват" до 1980) г. с "Нирвана", гръндж и прочее непрагматични нагласи. Ако питате мен, героите на Ейми Ямада са по-скоро от втората категория. Даже чисто етимологично - терминът "поколение Х" става популярен благодарение на Дъглас Коуплант ("Generation X"), който пък (дали е така, не знам) го бил взаимствал от теорията на Paul Fussell за класите в американското общество, които били девет, а "категорията Х" била неопределена, представителите й "скитали" между класите и не можели да се самоопределят. Героите на Ейми Ямада са от тази категория.
A propos, последният роман на Коупланд (току-що излязъл във Великобритания, а в САЩ и Канада ще излезе тия дни) е озаглавен "Generation А" и разказва за интернет-поколението. На сайта си Коупланд споменава, че в дигиталния свят четенето и разказването били останали единствената ни защита срещу бомбардирането на сетивата ни с разни работи. Може и да е прав, може и да не е. Не знам.
Обаче героите на Ейми Ямада не си падат много по философски изследвания, по анализиране на собственото си маргинално положение в обществото. Може и да са фрустрирани, но гледат да не вдълбават в размишления. В "Bedtime Eyes" и "Игра с пръсти" момичетата реагират първично. (Не знам дали това е добро или лошо). Те усещат, че живеят чрез болката - тази, която им причиняват, или тази, която те причиняват. За Руико от "Игра с пръсти" е равнозначно - дали тя ще причини страдание или на нея ще й причинят, важното е нещата да са поставени тъкмо така, на ръба. Насилието е начин да усети света наоколо, да бъде себе си и тя устоява с всички средства това свое право. Да, възможно е това по някакъв начин това да описва "поколението Х" - "жажда за самоизява, за самоопределение". Читателите, разпознаващите себе си в характеристиките на тази генерация, едва ли биха се съгласили да ги идентифицират с Руико. Не смея да съдя.
И Джеси от последната повест воюва за собствено място в семейството чрез причиняване на страдание - повече психическо, отколкото физическо. Макар че ако те ударят по лицето с нажежен тиган, едва ли ще усетиш само психическа болка. Но пък тази болка изиграва ролята на емоционален катарзис за Коко, любовницата на бащата. Коко трябва да размисли, да прецени дали алкохоликът Рик е толкова важен за нея, та да търпи унижението и да се конкурира за любовта му с 11-годишния Джеси. В крайна сметка и Коко, и Джеси са само деца, които разбират, че не си играят на „Не се сърди човече”.
На колкото и години да сме, винаги ли си оставаме такива деца, готови на всичко, за да се уверят, че са обичани от хората, които са им скъпи?
---
1 Сред тях е и наградата „Наоки”, за която се твърди, че е японското съответствие на „Пулицър”
2 Явно, издателят не е привърженик на двусмислиците, съдържащи се в оригиналното заглавие. Още повече, че героят (известен джазмен), се казва Лирой Джонс – точно като джазовия музикант, само че е пианист, а не тромпетист като реалната личност. Английското заглавие като че ли иска да подчертае тази разлика, за да не стане грешка ))
]]>