Втора книга в четирилогия, на която не ѝ личи, че е втора. Дори бих могла да кажа, че „Падането на Хиперион“ ми допадна много повече от предходния ром...more
Втора книга в четирилогия, на която не ѝ личи, че е втора. Дори бих могла да кажа, че „Падането на Хиперион“ ми допадна много повече от предходния роман, главно паради факта, че най-после имаме обединен сюжет, с ясно отграничени начало, развитие и апогей.
Дан Симънс е успял да създаде огрoмна поема за съдбата на поклониците, която един от героите му по-късно действително ще напише. Имам усещането, че идеята на писателя тук вече е изпристализирала и се е оформила в стегнат разказ, залагащ на изнeнадите. На част от философските въпроси, зададени в „Хиперион“ ни се отговаря директно, други са оставени за разглеждане по-натам в четирилогията, а може би Симънс ще остави читателите сами да си потърсят отговорите.
Ако трябва да съм честна, не срещнах нещо наистина оригинално в книгата – основният конфликт, заложен в „Падането на Хиперион“, е често срещан в различни варианти в научнофантастичните произведения.Още..(less)
Завършващата книга от трилогията на Пулман „Тъмните му материи“ ме разочаровава. Въпреки интересните приключения на Лира и Уил в другите светове, та д...more
Завършващата книга от трилогията на Пулман „Тъмните му материи“ ме разочаровава. Въпреки интересните приключения на Лира и Уил в другите светове, та дори в този на мъртвите, „Кехлибареният далекоглед“ ми остави неприятното чувство, че бе насилствено превърната във философско четиво, доказващо няколко тези на писателя. Смятам, че в худжествено отношение книгата пострада от това изкуствено насочване на герои и сюжет.
Големият размах, с който Пулман изгради световете си в предходната книга, тук изведнъж се сведе до вътрешна драма за себеотрицанието, личния информиран избор и насилствено вкарване на връзката човек-природа в целия миш-маш от символика. Не ме разбирайте погрешно – мулефите са симпатяги на колела, чието присъствие разведри иначе мрачната предапокалиптична атмосфера. Обаче си мисля, че определено бяха излишни за сюжета. Може би писателят се отвлякал твърде много в опити да пренапише Битие, реабилитирайки избора на Ева, и е пропуснал да създаде книга, която да бъде естествена. Oще...(less)
Много рядко ми се случва да харесам втора книга от фентъзи трилогия, главно поради факта, че в тях обикновено не се случва нещо съществено. Писателят...more
Много рядко ми се случва да харесам втора книга от фентъзи трилогия, главно поради факта, че в тях обикновено не се случва нещо съществено. Писателят принуждава читателя да преживя събития от първи том и го подготвя за голямата битка в книга трета. С Филип Пулман не е така – „Острият кинжал“ започва точно от там, от където свършва „Северно сияние“ и продължава скоростно със сюжета без да прави ретроспекции. Пулман очаква от читателите си да са чели първа книга и да си спомнят какво се е случило в нея.
Шеметните приключения на Лира я отвеждат в нов свят, където среща Привидения, хора без демони и хора с вътрешни демони. Хора от света-порта към всички останали паралелни светове и такива от съвсем други светове. Тук вече Пулман започва да дава и други гледни точки, освен тази на Лира и вкарва още един главен герой, чиято съдба е свързана с тази на момичето; Уил Пари, момчето без детство от „нашата“ версия на Земята, което ще тръгне да търси отдавна изчезналия си баща.
Именно Уил е една от причините да харесам „Острият кинжал“ много повече от „Северно сияние“. Още...(less)
Това са разказите, които искам аз да ги бях написала. Мирослав Пенков ми доказа, че поне един съвременен български писател притежава таланта и майстор...more
Това са разказите, които искам аз да ги бях написала. Мирослав Пенков ми доказа, че поне един съвременен български писател притежава таланта и майсторлъка (две различни неща са) да пише за родината си с любов, без изкуствен патос.
„На Изток от Запада“ е сборник побрал на страниците си цяла една страна (такова е и английското подзаглавие – „Една страна в разкази“) в различни периоди от съществуването ѝ. Историите на Пенков са за обикновени хора – комити и партизани, партийни дейци и циганета, селяни и майстори на гайди, пропиляни гении и огорчени емигранти. Разказите му са къси, стегнати, но още ме стискат за гърлото и ме душат.
Като емоционален заряд „На Изток от Запада“ нагнетява. От страниците блика елегичност, а в „Нощният хоризонт“ и „Девширме“ – дори усещане за легендарност и нереалност. Още...(less)
Snuff попада в поредицата за градската стража, която напоследък е повече за сър Самюъл Ваймс, отколкото за останалите стражи. Този път дукът (по невол...moreSnuff попада в поредицата за градската стража, която напоследък е повече за сър Самюъл Ваймс, отколкото за останалите стражи. Този път дукът (по неволя) на Анкх бива принуден да вземе отпуск, да напусне любимия си Анкх-Морпорк и да опознае семейното имение на съпругата си. В провинцията. При дърветата, зайците и, за съжаление, при акитата (обект на изследователската работа на Малкия Сам). Разбира се, когато наблизо има ченгета, има и престъпления. И не само, когато ченгето е Ноби Нобс. Сам Ваймс надушва нещо много нередно в местното общество, и това не е миризмата от ботушите на джентълмените.
В Snuff Пратчет критикува сериозните теми за робството и насилственото цивилизоване на „първобитните“ племена. Отдавна се знае, че Пратчет не е фентъзи-писател, а социален критик. Още...(less)
Не помня вече в коя книга един герой се обръщаше към друг и го питаше – „Ако не вярваш на собствените си очи, на какво тогава можеш да вярваш?“* В слу...moreНе помня вече в коя книга един герой се обръщаше към друг и го питаше – „Ако не вярваш на собствените си очи, на какво тогава можеш да вярваш?“* В случаят с Чайна Миевил и светът на неговите градове всички умишлено не вярват на собствените си очи и живеят в половинчата реалност, резултат от политическо убеждение.
Ул Кома и Бешел са градове-близнаци. Сиамски. Те са индивидуални и все пак едно и също. Бешел е по-беден, изоставащ икономически, с депресивни жители, но пък ръководен с плеада неефективни партийки. Част от тях националистически. Продават лесно малкото си архелогически артефакти… Ул Кома пък с бързи крачки се индустриализира и издига високи парадно лъскави бизнес-центрове до старите си сгради. Уж е наскоро демократизирана, но всъщност се управлява от политически бащица.
Топографски припокриващи се в някои зони, двата града делят понякога цели улици и квартали, но всеки жител или посетител на града има право да бъде само в единия и да не вижда, чува или реагира на случващото се в другия. Oще...(less)
Да си призная – при първи опит изоставих книгата на втора глава. Основно, защото смятах и продължавам да смятам, че оригиналът на романа е достатъчно...moreДа си призная – при първи опит изоставих книгата на втора глава. Основно, защото смятах и продължавам да смятам, че оригиналът на романа е достатъчно интересен и без да има неумрели в него. „Гордост и предразсъдъци“ е вечния любовен роман, превърнат в класика от способността на Остин да осмива съвременниците си и тогавашните нрави, без всъщност да ги укорява по злобен начин. Прави го, така, по съседски задушевно, на ръба между насмешката и иронията. (Знаете какъв може да бъде английския хумор). Прибавете към това и един напълно възможен и реалистичен любовен роман без намеса на сексуални пориви, и ще разберете защо обичам оригинала.
И изведнъж през 2009 г. се появява напълно неизвестен автор, издава някаква версия на класиката и обсебва първото място на всички възможни класации за месеци наред. Оооо, колко бях възмутена. Особено, когато се убедих, че зомбираната версия е запазила цели пасажи и само малко са попромениени ежедневните дейности на героите, за да се опише свят пълен със зомбита.
Три години по-късно, желаейки да прочета нещо любимо старо или различно ново посегнах към комбинацията от двете. А именно: българското издание на „Гордост и предразсъдъци и зомбита“. Още...(less)
Изминаха близо пет години, откакто притежаваме този роман. Пет години, в които три пъти опаковахме все по-нарастващата ни колекция фентъзи и фантастик...moreИзминаха близо пет години, откакто притежаваме този роман. Пет години, в които три пъти опаковахме все по-нарастващата ни колекция фентъзи и фантастика в кашони, и три пъти я вадихме, за да я наредим в новата библиотека. За година и половина част от обичаната ни колекция стоеше във въпросните кашони поради липса на място. Поредица „Тера фантастика”, в която под No. 3 e издаден „Орфеус слиза в Ада”, обаче винаги стоеше на полица в библиотеките ни. Не знам защо, може би за да ме кара да се чувствам леко гузно, че пренебрегвам българските писатели на фантастика.
Тактиката даде резултат, макар и с голямо забавяне. Нямах никакво, ама никакво, намерение да чета този роман в близките два месеца, но списъкът ми с книги за четене е дотолкова динамичен, че води самостоятелен живот. Просто миналата седмица нещо ми прещрака, импулсивно протегнах ръка и изтеглих от рафта романа на Георги Малинов.
Пристъпих в свят, в който Велика България е надхвърлила дори най-амбициозните въжделения на съвременните националисти.Oще(less)
„Одисеята на Пенелопа” е кратка и съдържателна книга за любителите на митове и на различното им тълкувание. Подчертавам – не „феминизирано”, а просто...more„Одисеята на Пенелопа” е кратка и съдържателна книга за любителите на митове и на различното им тълкувание. Подчертавам – не „феминизирано”, а просто различно тълкувание. Не е феминизирано, защото образът на Пенелопа тук, макар и изкаран от наложения класически архетип на вечно чакащата при огнището, вярна съпруга, не отнема мъжката роля, не е равнопоставена на Одисей. Атууд създава жива, истинска жена, която има твърде малко инструменти, с които да защити себе си, сина си и богатството си. Интелигентна и донякъде цинична, ревнива и дразнещо ревлива, Пенелопа съвсем не е лишена от недостатъци.
Разказът ѝ за нещата у дома, докато Одисей се скитосва – къде по собствено желание, къде, заради гнева на боговете – е интимен, битов и прозаичен поглед върху героичния мит на Омир. Още...(less)
Или съм отвикнала да чета детски романи или вече имам обяснение защо британците не са особено интелигентни. В списъка на 100-те най-любими книги на ос...moreИли съм отвикнала да чета детски романи или вече имам обяснение защо британците не са особено интелигентни. В списъка на 100-те най-любими книги на островитяните има няколко детски романи на Роалд Дал, и ако всичките предлагат същото интелектуално предизвикателство като „Семейство Тъпашки“, вече със сигурност ще ЗНАМ, защо не сме виждали български преводи на Дал преди 1989 г.
„Семейство Тъпашки“ може на подкокороса децата ви за няколко гнусни трика, но не открих никакъв възпитателен принос в книгата. Най-много да отврати малките от брадите и евентуално да ги насърчи да се къпят по-честичко. За себе си я оценявам като доста глупава за възрастни и деца. Единственото ѝ предимство е, че е кратка.
Определено си мисля, че Астрид Линдгрен и Ханс Кристиан Андерсен са по-добрия избор.(less)
„Шумът на върбите“ е приятна и приятно тънка детска книга, която е вдъхновила Алън Милн за неговия „Мечо Пух“, дала е заглавието на първия албум на Пи...more
„Шумът на върбите“ е приятна и приятно тънка детска книга, която е вдъхновила Алън Милн за неговия „Мечо Пух“, дала е заглавието на първия албум на Пинк Флойд – The Piper at the Gates of Dawn и е възпитала няколко поколения британци в любов към природата на родните острови.
Романът започва с приключенията на г-н Кърт, който едно пролетно утро е обхванат от вандерлуст, и открива света над къртичината си. Негов добър приятел става г-н Воден плъх, който го учи да се наслаждава на живота по реката. В приключенията им често се включва и г-н Жабок, който доминира във втората част от книгата. Жабокът е може би най-значимият и запомнящ се образ от цялата тумба животни, заради пълната му липса на отговорност и манията му по всякакви превозни средства. Опитите на приятелите му да го вкарат в правия път само разпалват още повече желанието му да се хвърли с главата напред в поредното забавно приключение. Единствено улегналият и разумен г-н Язовец, който живее в малко по-далечния лес, може да повлияе до някаква степен върху твърде разглезения жабок, описан като дребен благородник.
Героите на Греъм са изцяло антропоморфизирани и никъде в романа сюжета не се генерира от факта, че те са всъщност животни.Още...(less)
Loading...
