Goodreads helps you keep track of books you want to read.
Start by marking “Преди да се родя и след смъртта ми” as Want to Read:
Преди да се родя и след смъртта ми
Enlarge cover
Rate this book
Clear rating

Преди да се родя и след смъртта ми

3.72 of 5 stars 3.72  ·  rating details  ·  257 ratings  ·  10 reviews
Paperback, 303 pages
Published 2000 by Слово (first published 1968)
more details... edit details

Friend Reviews

To see what your friends thought of this book, please sign up.

Reader Q&A

Be the first to ask a question about Преди да се родя и след смъртта ми

Community Reviews

(showing 1-30 of 380)
filter  |  sort: default (?)  |  rating details
Nikola Tasev
Авторът сякаш се е опитал да подражава на 'Автобиографията' на Бранислав Нушич, но се е целял в по-възрастни читатели. Още по-странно е че главният герой всъщност е Чичо Мартин, макар че има големи части от книгата, в които не се разказва за него.
В книгата има доста смърт и доста секс, така че определено не е за деца. Хуморът присъства, но е по-малко, отколкото може да се очаква. Има много разсъждения и философстване, което на места не се връзва с историята (признавам, прескочих по някоя страниц...more
Martin
в ученическите ми години с тази книга прекарах най-забавното тричасово пътуване с автобус!
Vladimir Grigorov
"Преди да се родя" е увлекателна, с много забавни моменти. Нещо като "Виж кой говори", но на хартиен носител.

При "След смъртта ми" авторът вече разполага с цяла вечност време. Това се усеща с включването на километрични размишления току насред действието. На мен ми бяха досадни и отнеха от доброто впечатление от книгата.
Krasimira
Единственото, което не ми хареса в цялата книга е финалът, както често се случва при мен. Незавършен от където и да го погледнеш, с изключение на историята за трагичната любов на баба Камила, при положение, че тази героиня е третостепенна и се появява съвсем накрая на книгата, докато историята за хубавата Аница остава недоразказана. Не става ясно и какво се случва с Емилия след 20-дневния и престой при разбойниците.
Въпреки този малък недостатък, книгата не губи чара си, вълнува те, разсмива те,...more
Nessy Dimitrova
Не мислех, че ще се смея толкова на книга. Една от любимите!
Петя Климентова
The content is interesting and funny. read it many times.
Vee
3.5 stars
Лиляна
Jan 19, 2013 Лиляна rated it 2 of 5 stars
Recommends it for: никой
Не ми хареса особено, с много малки изключения за моменти, в които ми грабваше вниманието. Някак хаотична, с много досадни отклонения.
Не е мой тип четиво. Исках само да видя над какво размишляват осмокласниците.
Jordan Filchev
Много добра книга. Какво ли няма в нея - и хумор, и любов, и мъка, но най-вече Ивайло Петров е разкрил по един великолепен начин Душата, душите и душиците на нашенците.
Maria
Хубава книга, написана с доброта и малко насмешка. Не прекалява със задевките с българската "народопсихология".
Yana
Yana added it
Sep 21, 2014
Enver Krachoolu
Enver Krachoolu marked it as to-read
Aug 31, 2014
Plami
Plami marked it as to-read
Aug 21, 2014
Lidiya
Lidiya marked it as to-read
Aug 11, 2014
« previous 1 3 4 5 6 7 8 9 12 13 next »
There are no discussion topics on this book yet. Be the first to start one »
2740788
Ивайло Петров (истинско име Продан Петров Кючуков) е сред най-значителните български писатели, роден на 19 януари 1923 г. в село Бдинци, Област Добрич.

Завършва гимназия в Добрич, 1942. Участва в Отечествената война и след края ѝ се връща във Варна, където са се преместили да живеят родителите му. Там поработва на няколко места. През 1947-1949 г. учи няколко семестъра право в Софийския университет...more
More about Ивайло Петров...
Хайка за вълци Мъртво вълнение Цветът на мечтите Божи работи Дяволски опашки

Share This Book

“Тъй мина близо година и по Димитровден, коги работата попривърши, намислиха кака да му пристане. Един ден, понеделник беше, тати отиде в града на скеля. Тръгнаха с мама, тя да остане в сестриното си село да извлачи малко вълна, та на връщане тати да я вземе. Кака ме прати да намеря Ганко и да му кажа, че вечерта ще му пристане. Тати и мама може да не се върнат, пък и да се върнат, уморени, рано ще заспят. Цял ден кръстосвах из село да срещна нейде Ганко и чак на мръкване го видях на кладенеца. Грабнах менците и хукнах нататък. Тичам, ама краката ми подсечени, сърцето ми стегнато на топ, ще се пръсне. Ей сега, думам си, ще се наговорим за пристанушата, кака ще си вземе бохчичката, дето сме я скрили от месец насам в плевника, ще отиде с него и Ганко няма да го има. Няма да го има и за мене живот няма да има… Нарекохме се с Ганко да чака кака в задната градина до бъзака. Ако пък мама и тати се върнат по туй време, да я чака, докато си легнат. Вързахме и двете кучета, да го не усетят и залаят. Като притъмня хубаво, кака рече: „Е, Маро, да се простим, какиното, че каквото Бог покаже нататък. На мама и тати от мене поклон стори, да не ми се сърдят, че думата им надве направих. На Ганко съм се врекла, в негови ръце оставям живота си.“ Тъй ми приказва кака и ме прегръща, пък аз си мисля що не я тръшне болест ей сегичка, да падне и да не стане, че ако Ганко не е на мене, да не е и на нея. Тежък грях турих на сърцето си, родната си сестра поисках мъртва да видя. Мене да беше тръшнала болест, аз да бях паднала и да не стана!… Тогаз каруцата изтрополя и спря пред къщи. Калинко, Марийко, тука ли сте, викна тати, излезте да помогнете на майка си. Кака отърча навън при каруцата, а пък аз останах в стаята. Помаях се малко, дорде разпрегнат конете и пренесат туй-онуй в килера, и изтичах в плевника. Взех бохчичката, дето кака я беше скрила с малко чеизец, и право в градината при бъзака. Ганко ме хвана за ръка и хукнахме в тъмното. Покрай плетищата, покрай плетищата и у тях. Нека си легнат нашите, дума Ганко, на утрина ще те заведа при тях. Мушнахме се в тъмната сая и седнахме на сеното. Той радостен, радостен, на ръце ме взе и като дете ме гали. Калинко, Калинчице, ей че се взехме и никой не може да ни раздели! Ами ти, шепне ми, що мълчиш, не се ли радваш? Що си се стегнала тъй, отпусни се. Ако и да не сме още венчани, ний сме вече мъж и жена. А аз плача, плача, дъх не мога да си поема. Сърцето ми надве разкъсано, сега, думам си, трябва да му кажа коя съм, дорде не е станало късно, па каквото той реши. Ала не му казах… Ганко ме разпозна чак по видело. Нищо не ми продума, заведе ме при своите, честта ми от хорски срам опази. Трийсет години живяхме, десет деца му родих, лоша дума не ми каза, ала и сладка дума от него не чух. Не можа да обърне сърце към мене. Двете къщи съвсем се смразиха, у дома при мама и тати не стъпих, с кака ни се видяхме, ни се чухме. Ожени се в далечно село и там си остана. Дойдоха и децата. Хубави и здрави, да им се ненагледаш, а щом подраснат, без болест залиняват и като свещици гаснат. Едно подир друго, едно подир друго. Останаха ми само Маринчо и Станка. Бог ме наказа, дето зачерних два живота, а над дечицата ми се смили и ги прибра, да не теглят греха на майка си. И Ганко залиня. Имаше-нямаше петдесет години, легна и не стана. На доктор не поиска да се покаже, не каза и какво го боли. Мълчешката живя горкият, мълчешката си издъхна. Същия ден дойде хабер от какиното село, че и тя починала. Не можах до гроба да я изпратя и прошка да й поискам. Божа поличба беше и туй, дето в един ден починаха Ганко и кака. Разделени живяха тука, а душите им ведно са били, та щом единият се въздигна нагоре, другият тръгна подир него. Там, пред Бога, още същия ден да се венчаят…” 1 likes
More quotes…